Написано с кръв [bg]

Минаваше полунощ. Барнаби се намираше в уединена стая в болница „Хилингтън“, гледаше през прозореца към паркинга, който дори в този нощен час бе наполовина пълен. Стоеше тук от пет часа. Без никаква нужда, честно казано, защото тя нямаше да избяга. Нямаше и да умре. Слава богу. Два трупа за една вечер бяха твърде много.

Тъкмо вкарваха единия труп в катафалката, когато главният инспектор паркира колата пред къщата на Хонория. Вторият — много по-лек, лежеше в полиетиленов калъф във вестибюла.

Барнаби го видя още като слезе от форд „Орион“-а си, защото огромната двукрила врата, край която при първото си посещение бе забелязал голяма купчина навети клонки и сухи листа, сега зееше широко отворена.

Поршето на Лора Хътън стоеше насред улицата под странен ъгъл, сякаш бе спряла съвсем лекомислено в паническа бързина, задната част на автомобила бе поднесла в полукръг, след като Лора бе натиснала рязко спирачките. Ключовете още бяха на таблото. По-късно Трой го откара в малката красива къща и го остави в гаража.

Откъм леглото се чу шум. Ейми изглеждаше съвсем малка под силно опънатите чаршафи, свирепо затъкнати под дюшека. Одри Бриърли седеше до нея, светлорусата й златиста коса проблясваше под светлината на нощната лампа като перлен шлем.

Влезе медицинска сестра да премери пулса на пациентката и кръвното й налягане. Ейми беше на успокоителни, но слаби и докосването на сестрата я събуди. Колкото и да му се искаше да разговаря с нея, Барнаби усети как го жегна неканено състрадание. Сестрата светна в очите на пациентката си, заяви, че всичко е наред, и излезе, поскърцвайки с обувки по линолеума.

Ейми се взря в Одри Бриърли, която нежно я хвана за превързаната ръка.

— Всичко е наред, госпожо Лидиърд. Вече няма от какво да се страхувате.

Барнаби взе стол и го понесе към леглото. Внимателно подбра мястото. Не твърде близо, но не и прекалено далече, защото се боеше, че гласът й ще е слаб.

— Здравейте.

— Здравейте. О, това сте вие.

— Да. Пак съм аз.

Прав беше. Ейми направо шепнеше. Седна до нея и двамата се усмихнаха. По-точно той се усмихна. Ейми само успя да потрепне с ъгълчето на устните си и се отказа. И какво друго да очаква човек, помисли си Барнаби. Започна да говори с ясното съзнание, че първите му думи едва ли щяха да подобрят положението:

— Вашата зълва е мъртва, госпожо Лидиърд. Сама отне живота си. Нямаше как да бъде спасена.

— Така каза, че… ще направи… след…

Няколкото думи сякаш я изтощиха и тя затвори отново очи. Барнаби поседя мълчаливо малко, но после продължи, защото се боеше тя да не се унесе пак в сън: