Написано с кръв [bg]

Ейми се завъртя, сграбчи дръжката и се опита да я завърти. Беше ръждясала и не помръдваше. Дърпа, бута, за да я разхлаби малко. Само веднъж хвърли поглед назад през рамо. Хонория стоеше и я гледаше, потънала в зловещо мълчание.

Прозорецът се отвори с трясък. Чист студен въздух облиза лицето на Ейми. Тя сложи ръце на перваза, наведе се напред и погледна към дългата алея и отвъд отворените порти. Колко далече й се струваха каменните плочи около къщата.

Докато се взираше в твърдата им повърхност, Ейми си спомни как госпожа Бънди, дошла да почисти подовете, й беше описала състоянието, в което бе заварила горкия Джералд.

Ейми усети как й се завива свят и затвори очи. Каменните плочи се втурнаха нагоре. Блъснаха се в мекото й тяло, счупиха й костите. Призля й, изправи се и се обърна.

— Скачай — заповяда Хонория.

Ейми зяпна, изпълнена с ужас. Не можеше да повярва на ушите си.

— Хайде.

Ами да — това идеално щеше да й свърши работа. Ейми ще умре, куфарът и съдържанието му ще изгори. И всичко се подрежда от добре по-добре за зълва й. А и самоубийството би изглеждало повече от убедително — „Не можа да преодолее скръбта по починалия си съпруг, за съжаление. Доста често говореше, че иска да сложи край на живота си, но все си мислех, че са само приказки…“

Леден вятър разроши косата на Ейми. Ралф бе в ума и сърцето й. И двамата не бяха вярващи. Ами ако вярващите все пак са прави, замисли се сега Ейми, и след кошмарното падане през тази тъмна бездна, размазващия удар и чупенето на кости тя и Ралф като по чудо се съберат отново? Колко прекрасно би било. Но Ейми не вярваше. За нея това бяха измислици и нямаше как да се насили да им вярва. Истината е, че тя и Ралф никога няма да се срещнат отново. При тази мисъл Ейми усети такава силна болка, сякаш вече бе паднала на плочника долу.

— Скачай.

— Не! — Профилът на Ейми се преобрази в изсечен, гневен силует. — Няма да ти доставя това удоволствие.

Хонория я изгледа кръвнишки и затропа бясно с крака по пода. Изглеждаше жестоко уверена в себе си, по-малко луда, много по-страшна.

— Ще се съпротивлявам — заяви Ейми. — И ще си личи. Ще те открият.

— Да не мислиш, че ме е грижа — презрително я изгледа Хонория.

— Ще започне да те е грижа, като те пъхнат в затвора и години наред ще трябва да живееш в килия с хора, които презираш.

— Ти си по-глупава, отколкото те мислех. Щом уредя твоята смърт, ще сложа край и на собственото си съществуване. За какво ми е да живея?

Ужасната мъка, стаена зад въпроса й, родена от омраза към живота, която Ейми никога не би могла да разбере, събуди неканена жалост. За първи път Ейми се трогна дотолкова, че да произнесе името на зълва си.

Хонория бързо прекоси стаята, озова се до Ейми и се изплю в лицето й. После я завъртя, сграбчи я за китките и изви ръцете й зад гърба. Ейми ритна назад. Силен ритник нависоко, като сърдит кон. Уцели Хонория по пищяла и петата я заболя дори през ботуша.