И пета ще умре [bg]

Гейби седеше в кресло в ъгъла на малката приемна, застаналата до нея Софи я стискаше здраво за ръката. Каза й:

— Добре, хайде разкажи ми още веднъж, моля те, миличка!

Гейби си избърса очите.

— Изобщо не трябваше да я пускам самичка. Вината е моя. Ако бях отишла с нея, щеше да е още жива!

— Разкажи ни за телефонното обаждане с мъжа, който вдигна. Какво ти каза той? Чу ли някакви странни звуци? Нещо, което да ни подскаже къде се намира?

Гейби поклати глава.

— Затворих веднага, след като той вдигна. Прозвуча ми странно. Аз… виждах какво става тук вътре, виждах секретарката. Тя не отговори на обаждането. Не мисля, че телефонът вътре изобщо е звънял.

— Не съм имала обаждания цял ден. Телефонът мълчи — уточни жената.

— Какво по-точно е било странното звучене? — попита Клеър и се приближи.

— Все едно мъжът отсреща току-що се е събудил, сънен е, предполагам. Не произнасяше правилно „школа“.

— Заеквал ли е?

Гейби се намръщи.

— Не, не заекваше. Не съм сигурна как се казва това. Не успя да произнесе ш-то — е, произнесе го, но неправилно. Чу се по-скоро жкола.

— Фъфлел ли е? — поинтересува се секретарката на „Доверен шофьор“. Това ли имаш предвид? Фъфлене?

Гейби закима.

— Аха, точно така. Фъфлене.

Клеър се върна при рецепцията.

— Това говори ли ви нещо?

Жената взе телефона и започна да набира номер.

— Трябва да се обадя на собственика.

Детектив Нортън й отне телефона и го затвори.

— Трябва да ми кажете онова, което знаете.