Дракони на есенния здрач
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: The Chronicles Trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Мутафова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дракони на есенния здрач». Краткое содержание книги:
Огромният мъжки дракон мислеше, че е приключил с врага и затова атаката й го изненада. Издиша отново смъртоносния си огън и в същия миг осъзна ужасната си грешка беше й позволил да го притисне към планината. Нямаше място за отстъпление.
Матафльор се вряза в него с цялата си някогашна сила и го удари като копие, запратено от боговете. Двата дракона се блъснаха в планината. Върхът й потрепери и се разцепи. Склонът избухна в пламъци.
След години, когато смъртта на Кремък се беше превърнала в легенда, някои твърдяха, че са чули глас на дракон, разнесен като дим от есенен вятър, който прошепнал:
— Децата ми…
Глава 16
Сватбата.
Последният ден на есента беше ясен, слънчев и топъл. Подухваше нежен южен ветрец, който не беше спирал, откакто напуснаха Пакс Таркас, отнасяйки само най-необходимото, за да оцелеят в планините.
На драконяните им отне много време, за да превземат отново крепостта, чиито порти бяха препречени от огромни камъни, а кулите се защитаваха от джуджета-земерови. Водени от Сестън, те мятаха по тях камъни и мъртви плъхове. Това даде възможност на бегълците да се укрият в планините, където се озоваха в относителна безопасност, въпреки че от време на време се натъкваха на разпокъсани драконянски отряди.
Флинт доброволно оглави отряда и го поведе към родните му земи, които бяха наблизо, за да потърсят място, където да презимуват. Спътниците, заедно с множеството мъже, жени и деца, които водеха със себе си, скоро стигнаха до една долина, сгушена между масивни и високи върхове. Проходите към нея бяха опасни, а през зимата ставаха напълно непроходими и можеха да се отбраняват от малко хора. Освен това наблизо имаше огромни пещери, където можеха да се скрият от гнева на драконите.
Първият сняг скоро щеше да блокира проходите и да заличи следите им. Щяха да минат месеци, преди драконяните да ги открият.
Долината беше сравнително топла и закътана от жестоките зимни ветрове и снегове, а горите гъмжаха от дивеч. От върховете се спускаха бистри потоци. Хората оплакаха мъртвите, порадваха се на оцеляването си, построиха колиби и станаха свидетели на едно изключително събитие.
В последния ден на есента, когато слънцето се скри зад планините, обагряйки заснежените им върхове с цвета на драконова кръв, Ривъруайнд и Златна Луна се ожениха.
Когато двамата отидоха при Елистан, за да го помолят да стане свидетел на брачната им клетва, той се почувства дълбоко поласкан и ги помоли да му обяснят обичаите на племето си И двамата твърдо отвърнаха, че племето им вече не съществува, както и неговите обичаи.
— Това ще бъде нашата сватба — каза Ривъруайнд. — Искаме с нея да сложим начало на нещо ново.
— Макар че винаги ще почитаме паметта на народа ни — добави тихо Златна Луна, — трябва да гледаме напред, а не към миналото. Ще го уважим, като вземем от него доброто и тъжното, които ни направиха такива, каквито сме. Но няма да му позволим да управлява живота ни.
Елистан прегледа Дисковете на Мишакал и прочете какво казваха за брака древните богове. Накара Златна Луна и Ривъруайнд да напишат клетвите си и да потърсят в сърцата си истинското значение на любовта, която изпитваха един към друг, защото тези клетви се изговаряха пред боговете и важаха дори след смъртта.
Двойката все пак спази един от обичаите на Кве-Шу — двамата влюбени трябваше да си разменят подаръци, изработени от собствените им ръце. Това бе символът на любовта. Подаръците се разменяха, докато се изричаха клетвите.
Когато слънцето се скри, Елистан се качи на един невисок хълм, а хората се събраха около него и притихнаха. От изток се спуснаха Тика и Лорана с факли в ръце. След тях пристъпваше Златна Луна, Дъщерята на Главатаря. Косата й се спускаше по раменете като река от сребристо злато, а главата й бе украсена с венец от есенни листа. Беше облечена в семплата си кожена туника, която носеше от самото начало на приключенията им. На шията й блестеше медальонът на Мишакал. В ръцете си държеше сватбения си подарък, увит в тънко като паяжина платно.
Тика вървеше пред нея със замъглен поглед, погълната от собствените си мечти. Напоследък смяташе, че тайнството между мъжа и жената навярно не беше толкова страшно, а по-скоро нещо сладостно и прекрасно.
Лорана държеше факлата си високо и изпращаше светлината на деня. Всички ахкаха, съзирайки Златна Луна, но занемяваха, когато минаваше Лорана. Златна Луна беше човек. Нейната красота бе великолепието на дърветата, планините и небето. А красотата на Лорана бе неземна и загадъчна.