Дракони на есенния здрач

Старецът.

Тика Уейлън въздъхна, изправи гръб и разкърши рамене, за да облекчи схванатите си мускули. Захвърли насапунисаната гъба в пълното ведро и огледа празното помещение.

Поддръжката на стария хан й отнемаше все повече усилия. Беше вложила доста грижи в топлата политура на дървото, но те и лойта не скриваха пукнатините и цепките по изхабените маси и не предпазваха посетителя от случайности като сядане върху някоя стърчаща треска. Ханът „Последен дом“ не бе лъскав като някои други в Хейвън, за които беше слушала, но беше уютен. Живото дърво, в което беше построен, го обгръщаше нежно с древните си ръце, а стените и основата бяха така внимателно положени в клоните, че не можеше да се каже къде свършваше делото на природата и къде започваше човешкото. Барът се виеше като полиран талаз около живото дърво, върху което беше закрепен. Витражите на стъклата хвърляха разноцветни трепкащи отблясъци из помещението. С наближаването на вечерта сенките се удължиха. Ханът скоро щеше да приеме посетителите си. Тика огледа помещението и се усмихна доволно. Масите бяха ти и лъснати. Оставаше й само да помете пода. Тъкмо беше започнала да размества тежките скамейки, когато от кухнята се появи Отик, обгърнат от ароматен облак пара.

— Май днес ще се скапем от работа. А и времето се разваля… — каза той, провря масивната си фигура зад бара и започна да подрежда чашите, като весело си свирукаше.

— Нямам нищо против да вали. Тъкмо работата ще е по-малко — сопна му се Тика и премести една от пейките до стената. — Вчера си потроших краката, а не получих нито благодарности, нито бакшиши! Да й се не види и мрачната сбирщина! Всички са нервни и подскачат при най-малкия звук. Миналата вечер изпуснах една чаша и, Бога ми, Ретарк си извади меча!