Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
31.
Израел
На идване от Йерусалим Бен Рои беше натискал газта до дупка.
На връщане направо бе пъхнал крака си в дупката и взе разстоянието с двайсет минути по-бързо. Сирената ревеше през цялото време, отразявайки доста добре настроението му.
Докато караше, премисляше отново и отново събитията от следобеда и се опитваше да ги вкара в рамките на онова, което вече бе изградил по случая.
Ако жената от „Немезида“ бе дъщеря на Клайнберг, това определено обясняваше някои неща. В същото време обаче повдигаше куп нови въпроси, сред които и защо Клайнберг е пазила в такава тайна, че има дъщеря. Но пък, от друга страна, редакторът й беше споменал, че при нея всичко било строго подредено и никога не смесвала работа с личен живот.
С малко късмет Зиски можеше да изрови това-онова. По-належащата грижа на Бен Рои беше онова, което Дина му бе казала за „Барън Корпорейшън“. И по-точно, твърденията й, че именно „Барън“ или някой техен изпълнител са убили Клайнберг.
Не че идеята идваше като гръм от ясно небе — „Барън“ фигурираше в случая едва ли не от самото начало. Порази го абсолютната увереност, с която беше посочила виновника. За Дина Леви, Елизабет Тийл или както там беше истинското й име, място за съмнение нямаше. Не вероятно. Не може би. А категорично.
Откъде беше толкова сигурна? Дали „Немезида в действие“ не бяха открили някакви конкретни доказателства? Но тогава защо не ги разкрие — ако не на него, най-малкото на сайта на групата. Предвид историята им с „Барън“, човек можеше да очаква да раздухат новината в мига, в който открият нещо инкриминиращо.
Не, тя му казваше истината — най-малкото за онова, което бяха открили за убийството. Но ръцете им бяха толкова празни откъм доказателства, колкото и неговите. Така че въпросът си оставаше — откъде беше толкова сигурна, че отговорността е на „Барън“? Дали омразата й към компанията — независимо от причината — беше толкова силна, че просто не можеше да си представи, че не са виновни? Или си играеше някаква сложна игра с него и го насочваше по лъжливи следи поради известни само на нея причини?
Или знаеше нещо друго за Барън, нещо толкова уличаващо, нещо толкова лошо („отвратително“, както се беше изразила тя), че убийството на Клайнберг бе просто естествена последица? Което отново повдигаше въпроса защо „Немезида“ не бяха публикували подобна информация, ако разполагаха с нея.
Просто нямаше смисъл. Абсолютно никакъв смисъл. Четири часа седя закопчан за волана си и пика в туба, а си остана в неведение. Едно поне беше ясно — която и да беше. Дина Леви имаше някакъв личен проблем с „Барън“. Нещо, което надхвърляше неприязънта на антикапиталистически бунтар срещу глобална корпорация. Беше го видял в очите й, в езика на тялото й, в начина, по който лицето се стягаше й всеки път, когато се споменаваше името „Барън“, сякаш някой завърташе отвертка дълбоко в черепа й.
За дъщерята на Ривка Клайнберг (ако наистина й беше дъщеря) „Барън Корпорейшън“ беше самият Дявол.
И сега той летеше обратно към Йерусалим да се срещне с Дявола. Както беше подхвърлил на Зиски, преди да потегли сутринта, крайно време беше да видят какво имат да кажат за себе си.
Представителите на „Барън“ бяха поискали разговорът да се състои в „Цар Давид“, най-прочутият и скъп хотел в Йерусалим. Корпорацията държеше апартамент там и го използваше като неофициален офис в града, с инсталирана конферентна връзка с централата им в Хюстън. Обикновено свързаните с разследване на убийства разговори се провеждаха в полицейски участък, но Бен Рои си затвори очите. В крайна сметка разговорът си беше разговор, където и да го провеждаш. Стига да отговореха на въпросите му. Беше готов да се срещне с тях и в обществен клозет.
Пристигна две минути преди уречения час. През 1946 г. голяма част от южното крило на хотела било разрушено при атака на „Иргун“, най-голямата и най-жестока терористична акция в историята на района. Днес от атентата нямаше и помен. Хотелът бе олицетворение на великолепието и спокойствието, пищната му украса и изящните мебели нямаха абсолютно нищо общо с грижите на реалния свят. Бен Рои беше идвал тук няколко пъти и нито веднъж не се бе чувствал удобно. Тази вечер усещането бе още по-силно поради причината за срещата. Без да се оглежда, той прекоси застланото с килим фоайе и взе асансьора до четвъртия етаж. В кабината пътуваше възрастно семейство от Англия, дошло тук за Бар Мицва на внука им.