Страхът на мъдреца (Част I)

Предположих, че Куклата е студент, който се е смахнал преди години. Както и Аури, той бе намерил своето място, макар да се чудех как Лорен му е позволил да живее тук, долу.

— Той винаги ли изглежда така? — обърна се Куклата към Уилем и Симон. Около ръцете му се бе натрупала купчинка стърготини от светло дърво.

— В повечето случаи изглежда така — потвърди Уилем.

— И как по-точно? — полюбопитства Симон.

— Така, сякаш е предвидил следващите три хода на игра на тирани и вече е измислил как да те победи. — Куклата ме изгледа продължително и отряза още една тънка лента дърво. — Това наистина е доста дразнещо.

— Това е мислещото му лице — засмя се Уилем и смехът му прозвуча като кашлица. — Често го слага, но невинаги.

— Какво е „тирани“? — попита Симон.

— Мислител значи — рече Куклата. — За какво мислиш сега?

— Мисля, че вероятно си внимателен наблюдател на хората — любезно отвърнах аз.

Той изсумтя, без да вдига поглед.

— За какво ни е да сме внимателни? И всъщност каква е ползата от наблюдаването? Хората винаги наблюдават нещата. А би трябвало да ги виждат. Аз виждам нещата, които гледам. Аз съм виж-дащ.

Той погледна първо парчето дърво в ръката си, а сетне лицето ми. Очевидно доволен от резултата, скри в шепи онова, което бе дялкал досега, но преди това успях да зърна собствения си профил, изработен изкусно от дървото.

— Знаеш ли какво си бил, какво не си и какво ще бъдеш? — попита той.

— Не. — Въпросът прозвуча като гатанка.

— Виж-дащ — убедено заяви той. — Защото „е’лир“ означава това.

— Квоте всъщност е ре’лар — отбеляза Симон с уважение.

Куклата подсмъркна пренебрежително.

— Едва ли — каза той и ме погледна по-внимателно. — Някога може да станеш виж-дащ, но все още не си. Сега си гле-дащ. Един ден ще станеш истински е’лир. Ако се научиш как да се отпускаш. — Той вдигна издяланото от дървото лице. — Какво виждаш тук?

Вече не беше безформено парче дърво. От повърхността му ме гледаше моето лице, потънало в дълбок размисъл. Наведох се напред, за да го погледна по-отблизо.

Куклата се засмя и вдигна ръце.

— Вече е твърде късно! — възкликна той. — Гледаше твърде внимателно и не видя достатъчно. Разбираш ли, когато гледаш твърде много, това ти пречи да виждаш.

Сложи издяланото лице върху масата така, че то сякаш гледаше към една от полегналите кукли.

— Виждаш ли малкия дървен Квоте? Виждаш ли го как гледа? Колко е напрегнат, колко е погълнат? Той ще продължи да гледа още сто години, но дали някога ще види онова, което е точно пред очите му? — Куклата се облегна на стола си и очите му започнаха да блуждаят разсеяно из стаята.

— Е’лир означава виж-дащ? — учуди се Симон. — Останалите звания също ли означават нещо?