Далечно ехо

Макфадън не можеше да разбере какво става. Беше заел позиция пред къщата на Гилби още в седем сутринта, и бе обзет от задоволство, когато видя, че двамата потеглят нанякъде с колата. Очевидно заговорниците бяха замислили нещо. Прекоси Файф, карайки подир колата им, и стигна малко след тях на Смолс Уайнд в Дънди. Веднага щом двамата влязоха в старата сграда с жълтеникавата фасада, той излезе от колата и тръгна бързо подир тях. На табелата до вратата пишеше „Катедра по съдебна медицина“. Той се закова на място. Какво търсеха те? Защо бяха дошли тук?

По каквато и работа да бяха дошли, тя не им отне много време. Появиха се отново на улицата само след десетина минути.

Едва не ги изгуби при отклонението към моста над Тей, но успя да ги настигне, когато намалиха скоростта, за да завият по пътя към Сейнт Андрюз. Паркирането му създаде сериозен проблем, и накрая той остави колата пред входа към гаража на някаква къща.

Не ги изпускаше от поглед, докато те кръстосваха града. По нищо не личеше разходката им да има определена цел. Няколко пъти се връщаха по пътя, по който вече бяха минали веднъж, сновяха по Норт Стрийт, Маркет Стрийт и Саут Стрийт. За щастие Маккий беше много висок и се виждаше отдалеч, така че Макфадън нямаше никакви проблеми със следенето. После изведнъж му стана ясно, че привидно безцелното им скитане ги отвеждаше все по-близо до Западното пристанище. Отиваха към бар „Ламас“. Щяха да проявят наглостта да влязат в заведението, където бе работила майка му — там, където бяха набелязали жертвата си.

Макфадън почувства, че въпреки студа по горната му устна избива пот. Ежечасно се трупаха нови и нови доказателства за тяхната вина. Ако бяха невинни, нямаше да припарят до бар „Ламас“ — не само поради невинността си, но и от почит към паметта на мъртвата. Но угризенията ги теглеха натам като магнит — Макфадън беше уверен в това.

Дотолкова беше потънал в мисли, че едва не се блъсна в тях. Бяха спрели неочаквано, а той бе продължил да върви напред. Макфадън ги заобиколи, извърнал лице встрани, с бясно биещо сърце. Мушна се в преддверието към някакъв магазин и погледна назад, стиснал мокрите си от пот ръце в юмруци. Не вярваше на очите си — те се връщаха. Бяха се отказали и сега загърбваха пристанището, насочваха се с бързи стъпки натам, откъдето бяха дошли.

Наложи му се почти да тича, за да не ги изгуби, докато те завиваха по тесните улички и алеи. Дори фактът, че предпочитаха странични улици пред по-широките централни улици беше крещящо доказателство за вината им според Макфадън. Гилби и Маккий се криеха от света, бояха се от обвинителните погледи, които сигурно въображението им срещаше навсякъде.