Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Yusuf Khalifa #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9545856602
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор
Той дръпна продължително от пурата и остави последното изречение да бъде осмислено, докато лицето му изчезна зад облака дим.
— А сега, инспекторе — обърна се той бавно към Халифа и сянката му надвисна на стената отзад, — благодарение на вас оригиналната Менора, първата Менора, Менората на Менорите, която Веселиил е изковал в далечното минало и която се смяташе за изгубена навеки, сега, изведнъж, след всички тези векове тя се завърна. Още веднъж подчертавам, не мога да преувелича значението на всичко това. Нито пък опасността, което е още по-важно.
На последното изречение гласът му се извиси леко и всяка сричка отекна из стаята. Ужасът, който през последните десет минути разяждаше душата на Халифа, усещането, че противно на волята си се въвлича още по-надълбоко в неща далеч отвъд разбирането му, стана още по-силно.
— Това не е моя…
Гулами отново стисна ръката му, подсказвайки му да мълчи и да слуша. Милан дръпна от пурата си, без да отклонява поглед от очите на Халифа.
— Чудно свойство има този регион, в който живеем, инспекторе. Символите винаги имат много по-голяма стойност от човешкия живот. Смъртта на един индивид може да е трагедия, но с времето скръбта избледнява. Загубата на нещо свято обаче нито се забравя, нито се прощава. Представете си например как биха реагирали вашите хора, ако израелски бомбардировачи изравнят със земята Свещената Кааба. За нас е същото що се отнася до Менората. Тя е толкова свят предмет, че ако попадне не, у когото трябва, например у някой като Ал Мулатам, ако бъде осквернена от него, унищожена — повярвайте ми, колективната рана, което подобно кощунство ще причини, ще бъде по-дълбока, отколкото раните от хиляди самоубийствени атентати. Десетки хиляди. Човешките загуби могат да се възстановят. Загубата на нещо свято не — болката никога няма да утихне. Не за едно поколение, не за две, не за три. Никога. Няма да утихне и яростта.
Той изтръска пепелта от пурата си, вдигна ръка, разтри очите си и лицето му изведнъж се състари, и раменете му провиснаха, сякаш върху им се беше стоварила огромна тежест.
— Нашите два народа са застанали на ръба на пропастта, инспекторе. Двамата със Саеб вярваме, че можем да ги отдръпнем от нея, дори сега, дори след като се проля толкова много кръв. Но ако истинската Менора попадне в ръцете на Ал Мулатам, или пък в ръцете на някой от нашите умопомрачени фундаменталисти — с каквито разполагаме немалко, уверявам ви, и които до един очакват флаг като този, под който да разпалят силите на фанатизма — Бен Рои се размърда неспокойно в ъгъла и пръстите му опипаха медальона, — повярвайте ми, ако това се случи, ще полетим право в пропастта и никакъв мирен процес на света няма да ни извади оттам.
Цигарата на Халифа беше догоряла до пръстите му и от върха й висеше нестабилен стълб пепел. Долавяше приближаването на нещо. Нещо, което не искаше да чуе.
— Ал Мулатам не знае за Менората — каза тихо. — Хот умря, преди да му каже.
Марсуди поклати глава.
— Не можем да се уповаваме на това. Знаем, че Хот е направил всичко възможно, за да се свърже с Ал Мулатам. Може да не е успял, но е възможно и да е успял. Може Ал Мулатам да търси Менората дори в момента, докато ние тук си говорим. Или пък други да я търсят. Просто не можем да поемем този риск.
Гърлото на Халифа пресъхна и стомахът му се сви. Манипулираха го, знаеше, притискаха го в ъгъла като едно време, когато по-големите момчета го гонеха по улиците на Гиза, приклещваха го неизменно в някой ъгъл и го набиваха.
— Защо ми казвате всичко това? — повтори.
От другия край на стаята се чу сумтене.
— Защо, да ти го начукам, мислиш, че ти го казват?
Бен Рои най-после беше проговорил.
— Ти започна всичко. Сега помогни да свърши.
Халифа огледа помещението. Черепът му пулсираше, сякаш вътре имаше нещо живо, което искаше да изскочи.
— Какво има предвид той с „да съм помогнел да свърши“? Защо ме доведохте тук?
Беше отчаян. Гулами си свали очилата, огледа ги и пак си ги сложи. Също като на Милан лицето му изведнъж се състари.
— Менората трябва да се намери, инспекторе — каза тихо. — Трябва да се намери бързо. И трябва да се намери без никой друг да разбере, че все още съществува.
Последва мълчание, след което Халифа се изправи.
— Не.
Направо го изкрещя, сепнат от собствената си ярост, но неспособен да се спре, даже пред толкова могъщ човек като Гулами. Не желаеше да участва в това. Не искаше да знае за Израел, за юдейството, за никакви менори — за нищо. Никога не беше искал да знае, каквото и да говореше Зейнаб за търсенето на онова, което не разбираш, за израстването като по-добър човек. Искаше само, винаги само беше искал да води незначителен, нормален, обикновен живот, да бъде със семейството си, да се справя с работата си, да се движи нагоре по стълбицата. Но това — това беше прекалено. Прекалено голямо за него.