Последната тайна на Дома Господен

Халифа измърмори поредното „Да, сър“. Умираше от желание да разбере какво става, но се досещаше, че не му се полага да пита, че каквато и да беше причината за присъствието му тук, щеше да му я съобщи Гулами, и то когато той пожелае. Външният министър го изгледа през дебелите си очила с тежки рамки и се обърна към Марсуди и Милан, които кимнаха леко, сякаш да кажат: „Добре, разкажи му“.

— Добре. — Гулами се облегна в креслото си и впери поглед в броеницата. Когато отново заговори, снижи глас, сякаш дори тук, насред нищото, някой можеше да го подслуша. — През последните четиринайсет месеца правителството на арабска република Египет даде достъп до тази сграда на Саеб Марсуди и на генерал-майор Милан като безопасна и неутрална среда, където да се срещат и да говорят далеч от медиите и от натиска на собственото им политическо обкръжение. И двамата са посветили живота си да се борят всеки за своя народ, и двамата са дали свидни лични жертви в името на добруването на тези народи — Милан се размърда в креслото си и погледна косо към Бен Рои, — и двамата, независимо един от друг, са стигнали до извода, че техните народи са обречени на катастрофа, ако не намерят някакъв съвършено нов начин да съжителстват един с друг, някакъв различен път, по който да поемат. Целта им тук е да се опитат да очертаят този различен път; да съставят споразумения за осъществими и, иша-аллах, дълготрайни разрешения на конфликта, който мори земята им от толкова време.

Халифа очакваше всичко друго, но не и това. Прехапа устни, премести поглед от Гулами към Марсуди и към Милан, върна го отново към Гулами, а в гърдите му се загнезди неясен ужас, като на отдалечил се прекалено много от брега плувец, който вече си дава сметка, че си е надценил силите много повече, отколкото е предполагал.

Настъпи мълчание. Думите на Гулами увиснаха във въздуха като ехо в дъното на дълбока пещера. След това външният министър протегна ръка към Марсуди в покана да говори. Палестинецът се наведе напред в креслото си.

— Инспекторе, няма да ви губя времето с подробности — започна и очите му блеснаха в светлината на бензиновите лампи. — За настоящите цели е необходимо само да знаете, че по време на срещите ни тук през последните четиринайсет месеца успяхме, и то не без горчиви думи, уверявам ви — той погледна към Милан, — да изработим комплект от споразумения, всички в името на мира, да поемем немалък риск, да отстъпим повече, отколкото някога е било мислимо, и то от двете страни.

На пода до него имаше чаша с вода. Марсуди я вдигна и отпи.

— Повече от ясно е, че ние сме само две частни лица. Не представляваме правителствата си, нямаме официална подкрепа за тези преговори, не притежаваме никаква законодателна власт, за да приложим разработените споразумения. Но точно защото притежаваме, както вече обясни министър Гулами, освен богат опит в борбата всеки за своята кауза — той отново погледна израелеца, — и вяра, и доверие в мнозинството от хората си. Достатъчно вяра и доверие. Вярвам, че ще се вслушат, и дай боже, ще подкрепят идеите, които всеки друг от нашите държавни мъже би отхвърлил незабавно в най-добрия случай като безнадежден идеализъм, а в най-лошия — като национално предателство.