Айсбергът на смъртта
- Автор: Ролинс Джеймс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Айсбергът на смъртта». Краткое содержание книги:
— Някой трябва да поеме отговорност — по-тихо продължи той. — Трябва да се постави граница. Науката не може да погазва морала в желанието си да постигне поредния скок напред. Когато това се случва, всички губим.
— Като стана въпрос за загуба — обади се зад гърба му Уошбърн, — какво е положението с отряда на „Делта Форс“? Могат ли да завземат това място?
Мат забеляза как двамата студенти се размърдаха при този въпрос. Това бе единствената им надежда — спасението. Но не забравяше и пламенната решимост на адмирал Петков. Руският командващ никога нямаше да се предаде, дори пред лицето на многократно по-силен противник. Мат бе забелязал блясъка в очите му, студената безстрастност, която платеше американеца повече от оръжията и гренделите.
Сякаш единствено момчето бе в състояние да стопи леда в сърцето му. Мат погледна към Маки. Момчето държеше ключа към избавлението на адмирала. Но подобна промяна изисква време… време, което нямаха. Петков бе руска мечка, притисната в ъгъла на бърлогата си. Нямаше нищо по-опасно от това — или по-непредсказуемо.
Мат се обърна към Уошбърн.
— Преброих най-малко двадесет войници. Освен това руснаците имат предимството, че са се барикадирали тук. Ще е необходима фронтална атака с всички сили, за да се проникне вътре, а после кърваво и брутално прочистване на всяко ниво.
— Но въпреки това ще дойдат, нали? — обади се Магдален от леглото си.
Мат огледа малката групичка оцелели. Общо петима — шестима, ако включат и Маки. Щом екипът на „Делта Форс“ се връщаше, значи това не беше обикновена спасителна операция. Може би Крейг бе научил за образците. Може би окончателният успех на мисията изискваше получаването им.
Уошбърн също разбираше това.
— Не идват за нас — отговори тя на въпроса на Магдален.
Погледът и срещна очите на Мат. — Ние не сме техен приоритет.
Вратата на затворническото крило се отвори. Влезе адмирал Петков, съпровождан от същите двама войници. Триото приближи клетката на Мат.
„Пак се почва“ — помисли си той и се изправи.
— Вашите „Делта Форс“ взривиха дрейфащата станция — каза Петков с присъщата си прямота.
Мат го зяпна. Трябваше му малко време, за да асимилира чутото.
— Глупости — обади се Уошбърн.
— Прихванахме експлозията минути след излитането на хеликоптера им.
Уошбърн се намръщи, но Мат знаеше, че Петков не лъже. Не действаше по такъв начин. „Омега“ наистина е била унищожена. „Но защо?“
Петков отвърна на мълчаливия му въпрос само с две думи.
— Убедително опровержение.
Мат се замисли върху отговора му. В него имаше истина. Отрядите на „Делта Форс“ бяха секретни екипи за хирургически удари при минимален надзор. Озоваваха се в бойната зона, изпълняваха мисията си и не оставяха след себе си никакви свидетели.
„Никакви свидетели…“
Мат рязко си пое дъх. Разбра какво означава тази новина. Спъна се, залитна и блъсна с пети леглото. Детето се събуди стреснато.
Петков направи знак на единия войник да отвори клетката.
— По всичко личи, че вашето правителство гони същата цел, каквато и моето — да обяви откритието за свое и след това никой да не може да твърди обратното. На каквато и да било цена.
Вратата се отвори. Пистолетите отново се насочиха към него.
— Какво искате от мен? — попита Мат.
— Да ги спрете и двете. Баща ми е пожертвал всичко, за да погребе резултатите от изследването си. Няма да позволя нито едно от правителствата да спечели.
Мат присви очи. Ако казаното от Петков бе истина — ако това наистина е свръхсекретна операция с нула свидетели, — тогава може би току-що бе намерил съюзник. Имаха общ враг. Погледна адмирала. Изгаряше го гняв. Ако екипът на „Делта Форс“ е избил всички на „Омега“… изглеждаше немислимо, но и ужасяващо възможно… тогава щеше да стори всичко, за да отмъсти на всички.
В ума му изникнаха черните очи, гледащи го с любов.
„Джени…“
Обзе го ярост. В очите на Петков виждаше същата решимост. Но доколко можеше да се довери на този студен тип?
— Какво предлагате? — най-сетне рече Мат.
— Да носите бяло знаме — ледено отвърна Петков. — Ще говоря с лидера на екипа — онзи, който открадна дневниците на баща ми. По-нататък ще му мислим.
Мат се намръщи.
— Не мисля, че Крейг ще бъде в настроение за разговори, когато се добере тук. Предполагам, че той и хората му ще предпочетат да говорят с карабините си.
— Трябва да го разубедите.
— Какво ви кара да мислите, че ще ме послуша?
— Ще вземете със себе си някого, чието присъствие ще го блокира.
— И кой е този някой?
Погледът на Петков се спря върху малкото момче в леглото.