Луната е наставница сурова
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Луната е наставница сурова». Краткое содержание книги:
„Луната е наставница сурова“ е великолепна научнофантастична история в класическите традиции на „твърдата“ фантастика, гарнирана с лекота, хумор и динамичност, с която през 1967 г. печели наградата „Хюго“ за най-добър роман.
Луната е превърната в световен затвор, където земните власти изпращат най-неудобните хора. Поколенията се сменят, но стремежът им за свобода не угасва. Триста години след създаването на САЩ лунните затворници се опълчват срещу Земята. На тяхна страна са хилядите километри разстояние и суперкомпютър с чувство за хумор.
Сръбнах от горещата чаша. Ето какво се получи, момче — зарязаха те сам и чакат да измъкнеш някое чудо от ръкава си. Май не бях готов за такъв номер.
Чух Проф да казва отдавна, в юношеството ми:
— Мануел, когато се изправяш пред проблем, който не разбираш, разнищвай понятните за тебе части от него, после пак го огледай.
Бе ме обучавал на неща, дето и той не схващаше кой знае колко — да речем, математиката, но ме научи и на много по-важен акъл, на основен принцип.
Веднага проумях какво трябва да направя на първо място.
Отидох при младока и го накарах да ми разпечата предвидените моменти на удар за всички товари в орбита. Това беше лесно за него, щом нагласи предварително зададената система към реално време. Докато се занимаваше с поръчката, потърсих някои алтернативни програми в онзи голям куп, приготвен за мен от Майк.
После заложих нещичко от тях в машината; никакви проблеми, само внимавах да не сбъркам. Заставих компютъра да ми ги разпечата отново за проверка, преди да му дам сигнал за действие.
Щом свърших след около четирийсет минути, всички снаряди с траектория към мишени навътре в сушата бяха пренасочени към крайбрежни градове. Предварително се уверих, че моментът е отложен за по-отдалечените скали. Но ако не пожелаех да отменя програмата, младокът щеше веднага да ги пренареди при нужда.
Сега махнах ужасния натиск на недостигащото време, а можех и да отпратя в океана всеки товар, до последните минути преди удара. Вече имах възможност да помисля. Това и сторих.
Сетне свиках моя военновременен кабинет — Уайо, Стю и Грег (именно той беше моят главнокомандващ въоръжените сили), като избрах неговата стая. Позволихме на Леноре да влиза и излиза, носеше ни храна и кафе или просто сядаше, без да продумва. Тя е разумна жена и знае кога да замълчи.
Графът започна:
— Господин премиер-министър, смятам, че този път не бива да нанасяме удар по Велики Китай.
— Стю, остави гръмките титли. Може би имам пълномощията, може би не. Но нямаме време за официалности.
— Така да бъде. Мога ли да обоснова предложението си?
— След малко.
Обясних какви мерки съм взел, за да спечеля някое часче за нас. Той кимна и се умисли.
— Най-слабото ни място е липсата на комуникации с Луна Сити и Земята. Грег, какво става с хората от ремонтната група?
— Още не са се върнали.
— Ако прекъсването е близо до Л-Сити, могат дълго да се бавят. Затова сме принудени да приемем, че ще действаме самостоятелно. Грег, имаш ли електронен техник, който да ни скалъпи радио за разговори с ФН? По-точно с техните спътници, за целта не се иска голяма мощност при подходяща антена. Вероятно ще успея да му помогна, а и онзи компютърджия, дето ви го пратих, не е много вързан в ръцете.
(Всъщност беше съвсем добър за по-обикновена електроника — същото нещастно човече, което навремето обвиних, че пускало мухи във вътрешностите на Майк. Аз му намерих тази работа.)
— Хари Бригз, шефът на силовата централа, може да направи какво ли не — замислено рече моят съсъпруг. — Стига да разполага с детайлите.
— Кажи му да започва. Щом избутаме нашите товари с катапулта, нека да разглобява всичко освен радара и компютъра. Колко още има да изстреляме?
— Двайсет и три, за други нямаме стомана.
— Значи са толкова, каквото ще да става. Искам ги готови на входа. Току-виж ни потрябвали и днес.
— Готови са, Ман. Ще ги зареждаме със скоростта, с която ги подава конвейерът.
— Хубаво, ама… Не знам дали в небето над нас виси кръстосвач на ФН, враговете може и да са повече. И ме е страх да надничам, тоест — с радар. Защото подобно претърсване ще им посочи къде сме. Но ние трябва да наблюдаваме внимателно. Би ли намерил доброволци за зрителен контрол, а ще успееш ли да отделиш и твои хора?
Леноре се обади:
— Аз съм доброволка!
— Благодаря, мила. Приета си.
— Ще намерим — каза Грег. — Няма защо да пращаме жените.
— Остави я да излезе, драги. Това засяга всички ни.
Обясних какво искам. В момента Mare Undarum беше в тъмната половина на лунния ден, защото слънцето залезе. Незримата граница между неговата светлина и сянката на Скалата се простираше над нас, положението й бе точно определено. Минаващите през нашето небе кораби биха се появили изведнъж, ако летят на запад, или внезапно биха изчезвали, ако летят на изток. Видимата част от орбитата им би продължавала от хоризонта до някоя точка в небосвода. Щом групата за зрително наблюдение отбележи двете точки (едната по географската посока, другата по звездите) и приблизителното време за минаване между тия обекти, като отброява секундите, младокът може да налучква маршрута. След два курса той би узнал периодичността плюс нещо за формата на орбитата. Тогава аз щях да имам представа кога е безопасно да използвам радара и радиото, а също и катапулта. Не исках да изстрелвам товар, когато вражески кораб кръжи над нашия хоризонт — би могъл да насочи „очичките“ си към нас.