В името на любовта

Върху първия кадър постепенно се появиха два чифта малки крака, крачещи през тучна зелена морава. Единият чифт крачета бяха обути с черни лакирани кожени обувчици с тъпи носове и бели чорапки с кокетни къдрички. Другите бяха обути в лъскави черни обувки, тип оксфорд с връзки, върху които падаха маншетите на официален черен панталон. Двата чифта крака се спряха и се извърнаха към някой, който стоеше зад тях.

— Татко? – изхленчи малкото момиченце.

Джорджи се обгърна по-плътно с ръце.

— Казах ти да не плачеш! – прозвуча сърдитият шепот на момчето.

— Не плача. Искам татко – изхленчи по-силно момиченцето.

В кадъра се появи трети чифт обувки. Черни мъжки обувки със заоблени носове.

— Тук съм, миличко. Трябваше да помогна на grand-mère*.

[* Баба (фр.). – Б.пр.]

Джорджи потрепери, когато камерата продължи да пълзи нагоре по острия ръб на черния панталон, стигна до мъжка ръка с дълги фини пръсти и се задържа върху безименния, където блестеше платинена венчална халка. Тази ръка стисна ръчичката на момиченцето.

В близък план се появи лицето на детето. Беше на седем или осем години, с руси коси, обрамчващи ангелското личице, облечено в кадифена рокличка. Около вратлето му меко проблясваше наниз перли.

Камерата се отдръпна назад. Момче със сериозно изражение, приблизително на същата възраст, улови другата ръка на мъжа.

Следващият кадър, заснет от по-широк ъгъл, показваше отзад висок строен мъж и две малки деца, прекосяващи добре поддържаната морава. Появи се сенчесто дърво, моравата се разшири и се видяха още дървета. Някакви камъни. Едър план.

Не бяха камъни.

Джорджи притисна треперещи пръсти към устните си.

Гробище?

Изведнъж лицето на мъжа изпълни екрана. Скип Скофийлд. Беше по-стар, много по-представителен, с безупречен външен вид, като истински Скофийлд. Късо подстригана вълниста коса, елегантен черен костюм, изискана тъмночервена вратовръзка върху снежнобяла риза. Красивото му лице бе набраздено от дълбоките бръчки на скръбта.

Джорджи поклати невярващо глава. Той не би могъл да…

— Не искам да отивам там, татко – изплака момиченцето.

— Зная, миличка. – Скип я вдигна на ръце и в същото време, със свободната си ръка, прегърна тесните рамене на момчето.

„Това е ситком! – искаше да изкрещи Джорджи. – Би трябвало да е забавно!”

Сега тримата стояха край един зеещ гроб, заобиколени от опечалени приятели и близки, облечени в черно. Момчето зарови лице в ръкава на баща си и промълви задавено:

— Мама вече ми липсва.

— Зная, синко. И на мен ми липсва. Тя така и никога не разбра колко силно я обичах.

— Трябваше да й кажеш.

— Опитах се, но тя не ми повярва.

Свещеникът започна заупокойната служба. Гласът му се стори познат на Джорджи и тя присви очи.