Златото на краля

— Перчи се камата ми, животно — отвърнах твърдо аз.

Онзи замига, не беше очаквал подобно нещо. Видях, че отново ме оглежда. Този път забеляза движението на ръката ми, посегнала назад, за да се опре на дръжката на дамаската кама, която се показваше от пояса ми. Сетне се взря в очите ми с тъпо изражение, което правеше невъзможно да се прочете какво има в тях.

— Мамка му, ще те…

Сержантът се размърда и това не предвещаваше нищо добро. Вдигна ръка да ми удари плесница, което е най-непоносимото оскърбление, (по времето на дедите ни е можело да се шамароса единствено мъж без шлем и ризница, което е означавало, че не е рицар). Казах си: край. Който винаги мъст дири, бързо може и да се затрие. Току-що се бях забъркал в работа без изход, защото името ми е Иниго Балбоа Агире и съм от Оняте и освен това идвам от Фландрия, мой господар е капитан Алатристе и не мога да пропусна да се позабавлявам, щом има случай, в който честта се плаща с живота. Ща не ща, бях поел по таз пътека, тъй че когато ръката му се спуснеше, нямаше да имам друг изход, освен в замяна да наръгам бабаита в корема, око за око, и после да хукна през глава да се спасявам с надеждата, че никой няма да ме стигне. Казано накратко (както би отбелязал дон Франсиско де Кеведо), стана така, че за разнообразие не ми оставаше друго, освен да се бия. Тъй че затаих дъх и се подготвих за съдбата си с фаталистичното войнишко примирение, което дължах на близкото си минало. Ала Господ навярно прекарва времето си в спасяване на надути младежи, защото в този миг прозвуча тръба, портите се отвориха и до нас достигна тракането на колелета и чаткането на копита по калдъръма. Сержантът, верен на службата си, тутакси забрави за мен и се втурна да строява хората си. Аз си отдъхнах и останах там, мислейки, че току-що съм се избавил от голяма неприятност.