Няма връщане назад
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #25
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1126-4
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Няма връщане назад». Краткое содержание книги:
И после… Страхуваше се от нея. Когато се върна от казармата, след една добра школа по тормоз над „зайци“, сред своите неслужили приятели той изглеждаше най-малкото страшен авторитет. Но онова, което бе преживяла Катерина, ни най-малко не можеше да се сравнява с казармата, така че пред съпругата на баща си Вася беше пас. Тя умееше да изрича такива думи, така да те поглежда и така да се усмихва, че да те побият студени тръпки и да се загърчиш от страх.
С една дума, Вася не обичаше Катерина, но не я обичаше някак спокойно, без ярост и гняв. Просто както му беше чужда, така си и остана. Чужда и загадъчна. И тази загадка, която се оказа непосилна за Василий, се криеше не в нейната женственост, защото никаква особена женственост той не забелязваше, не я намираше красива, не усещаше обаяние у нея и изобщо не разбираше с какво тя превъзхожда майка му. Дали с това, че е по-млада? Всъщност с малко — когато баща му се разведе с майка му и се ожени за трийсет и две годишната Катерина, майка му беше само на четирийсет — голяма разлика, няма що. Не, не женската тайна озадачаваше Вася, а съвсем друга. Той и досега не можеше да разбере как тя е успяла да направи всичко това. Тя, икономист по образование, счетоводител по професия, крадла, прекарала в затвора четири години, заради което съпругът й я напуснал, с лекота, сякаш между другото, между пелените, чорапите, тенджерите и прахосмукачката, бе успяла да направи това, което Вася и до днес не успяваше, макар от дълги години да му посвещаваше цялото си време, отдаваше му душата си, себе си. Защо, а, защо?
Той не разбираше и затова се ядосваше. И не обичаше Катерина.
И тя не го обичаше. Защото рядко се срещат хора, които искрено обичат такива, пред които се чувстват виновни.
ГЛАВА 2.
Работният ден беше в разгара си и когато се обади Чистяков, Настя Каменская беше на съвещание в кабинета на следователя, който ръководеше екипа по разкриване на нашумялото убийство на едър предприемач. Почувствала как в джоба на сакото й вибрира мобилният телефон, Настя помоли с жест за разрешение да излезе в коридора.
— Льош, не мога да говоря сега — изрече в скоропоговорка, след като затвори зад себе си вратата на кабинета.
— Ще ти го кажа бързо. Нали не си забравила, че днес ще ходим у Сашка? Кога и къде ще се срещнем?
— Ама те ще пристигнат чак утре — учуди се тя. — Защо ще ходим днес?
— За да почистим апартамента. Да избършем праха, да проветрим, да заредим хладилника. Там цяла година не е живял никой. Как си го представяш?
— Льоша, не знам… Не мога да кажа точно кога ще се освободя. Ще ти се обадя, съгласен? Щом си изясня работите за днес, веднага ще ти се обадя.
— Добре ще е все пак това да не стане утре, а поне днес — измърмори съпругът й.
Когато се върна в кабинета, Настя моментално изхвърли от главата си проблема с брат си, неговия апартамент и завръщането му от чужбина, където той живя със семейството си близо година: малкото им синче се нуждаеше от лечение в условията на чист алпийски въздух. Следователят, с когото трябваше да работи по случая с убийството на предприемача, беше строг и взискателен и не го интересуваха никакви лични ангажименти. Само ако забележеше, че Каменская се разсейва и не внимава в обсъждането, тя нямаше да избегне едно солено порицание. Този следовател не беше Костя Олшански, за съжаление, дори не беше Гмиря, отношенията й с които се бяха оформили отдавна и носеха не толкова служебен, колкото братско-сестринско-приятелски характер.
След съвещанието тя отиде до два адреса, поговори с възможните свидетели и едва към осем часа вечерта си спомни за мъжа си и брат си. Льошка беше прав, малкият Санечка е астматик, а има и алергия, не бива да влезе в прашно жилище. Вярно, там, в Австрия, са го лекували и Даша я уверяваше, че лечението било успешно, че момченцето било вече почти здравичко, но все пак почти, а не окончателно. Тя се почувства виновна, извади от джоба си телефона и се обади на Чистяков.
— Свободна съм — съобщи му радостно. — Определяй мястото на срещата. Къде си сега?
— Отдавна съм у Сашка, чистя с прахосмукачката — отговори мъжът й. — Ела тук, пътьом купи продукти.
— Какви? — глупаво попита Настя.