Фантомът на паметта

— Така могат да минат месеци и дори години. — Муся винаги бе песимистично настроена.

Но аз не отстъпвах:

— Това може да се случи всеки момент — дори още утре, дори след пет минути. Ще направя всичко, което е по силите ми. А пък ако не стане, тогава ще мислим как да постъпим.

— Трябва да се мисли отсега, Андрей. Ако аз започна от свое или от твое име да опровергавам онова, което е казала дъщеря ти, значи в очите на всички тя ще излезе лъжкиня. Ще навредим на репутацията ѝ. А после ще се окаже, че лъжците сме ние с теб. И ще се превърнем не само в измамници, а и в подлеци, които са оклеветили едно младо момиче. Аз — както и да е, какво може да се иска от мен, аз съм всичко на всичко един литературен агент, но ти си друго нещо. Ти си любимец на народа, теб те обожават, преследват те тълпи от поклонници, минаваш за тънък познавач на човешките души. Наистина ли не разбираш, че подобен развой на събитията ще те унищожи като писател? Не като автор на най-популярните в страната книги, а именно като писател, като човек, който олицетворява мислите и чувствата на нацията?

Това, честно казано, звучеше доста гръмко и аз не заслужавах чак такива сравнения. Още бях твърде далеч от момента, в който можех да се превърна в съвестта на нацията. Но както винаги, Муся бе права, тъй като, за разлика от мен, тя бе не само песимист, но и стратег. Можеше да вижда напред, а аз, както обикновено, мислех само за днешния ден. Впрочем ако тя не умееше да вижда напред и да изчислява ситуацията, нямаше да стане литературен агент, който много точно усеща кой писател в кое издателство има смисъл да бъде предлаган, та после, след две-три години — но не и по-рано, — да започне да печели от това. Бях принуден да се съглася с доводите на Муся, но не се разколебах в своята твърда решимост в най-кратки срокове да успея да възстановя паметта си.

— Ще си помисля — обещах. — Но те моля засега да не казваш нищо на никого. Който знае, нека си знае — с това вече нищо не може да се направи. Но не е нужно темата да се повдига повече. Нали така?

— Така е — съгласи се Муся. Големите ѝ сини очи гледаха съсредоточено и малко стреснато през стъклата на очилата ѝ в изящни кръгли рамки и едно към едно приличаха на очите на нашата персийска котка. Колкото и да е странно, но тази наша котка се казваше Мариана, което всъщност беше Мария или Муся. И преди, и след Мариана семейството ни отглеждаше и други котарани и котараци с дълги и с къси козини, тъй като моите родители обичаха тези животни и техният брой в дома ни варираше от едно до три по едно и също време, но у Муся Беловцева аз винаги виждах само онази бежова пухкава синеока Мариана. — Имаш ли още молби и заръки?

— Май че нямам — свих рамене. — Мисля, че нищо не съм пропуснал.

— Абсолютно сигурен ли си, че не искаш да кажа на Лина какво се е случило с теб и да я помоля да се върне?

— Няма нужда, Муся. Тя не е успяла да се свърже с мен по мобилния ми телефон и се обадила на майка ми, а мама ѝ разказала всичко и ѝ обяснила като лекар, че нещата при мен са наред и няма нищо спешно. Нека спокойно да усъвършенства английския си. Пък и каква полза би имало от присъствието ѝ в Москва?