Фантомът на паметта

Аз вече бях успял да ѝ задам най-важните въпроси и с огромно облекчение чух, че „Времето на дизайна“ и „Триъгълният метър“ вървят много добре на пазара, ползват се с голям успех сред читателите, а критиките в пресата за тези книги са съвсем прилични. В нашата страна не бе прието да се хвали открито който и да е, затова благосклонността на критиците се оценяваше по това дали ругаят много или немного. Или пък просто констатират, че „читателите бяха зарадвани с поредния шедьовър“. Та от тази гледна точка с книгите ми всичко беше наред. Изясни се, че и с парите ми положението си беше все същото. Но Муся не можа да ми обясни нищо за моите отношения със Светка, защото явно аз наистина бях заиграл по свирката на дъщеря си и не бях казал на никого за нейните планове да обича вечно някакъв си талантлив Гарик и да се заеме с творческата му слава. Впрочем в това нямаше нищо чудно, тъй като никога не бях споделял с Муся кой знае какви подробности от семейния ми живот, понеже за мен тя не беше приятел, а делови партньор. Сигурен, висококвалифициран, честен. Но нищо повече. И все пак — защо ли не съм дал на Светка парите, които съм ѝ обещал? Още повече че финансовите ми отношения с моя издател, свързани с последната ми книга, са били изградени точно по същата схема, по която ми бяха плащали и преди: всички пари са били приведени в банковата ми сметка, до която имаше достъп и съпругата ми Лина, затова не бих могъл да изтегля нито рубла, без тя да разбере. Значи или Светка не ме бе разбрала правилно, или в момента на подписването на договора през януари аз вече съм знаел, че няма да дам пари на дъщеря си. Защо ли съм се отказал? Вероятно съм имал причини, и то — сериозни. Но ако нещата стояха по този начин, защо не съм казал това на Светка? Тя е чакала, разчитала е… А аз, след като съм взел решение да не ѝ давам пари, съм протакал и протакал, защото не съм искал да огорча детето си с неприятния разговор. Това беше напълно в мой стил. Никога не съм обичал да говоря на хората неприятни неща. Да, това беше истината, само че защо ли съм взел такова решение? Муся не знаеше, аз — още по-малко, а за Лина и майка ми и дума не можеше да става, тъй като те със сигурност нямаше да одобрят финансовото подпомагане на неизвестния Гарик, та вероятно тъкмо по тази причина не съм им казал нищо. Тогава кой ли би могъл да знае?