Произход. Пустинна клетва [bg]

— Тута, вземи парите! — разпореди се той с раздразнение.

Без да ме поглежда, момчето пристъпи към мен и развърза кожената торбичка, извади кесията и я подаде на баща си. Едно перо закръжи бавно и падна на земята.

Пратеникът се беше примъкнал до ножа ми.

Недей!

— Тута — примолих се. Движението на устните ми заби върха на сабята по-навътре в плътта и нова струйка кръв се стече по гърлото ми. — Кажи поне на пратеника, че нямам нищо общо с това.

— Той няма нищо общо с това, господине — рече твърдо Тута и погледна пратеника право в очите. — Виновни сме само двамата с татко. Този мъж иска само да намери сродника си. Търси информация. Добър човек е, гарантирам. Смилете се и му кажете каквото иска да разбере.

— Млъквай! — сряза го баща му. — Писна ми! — замахна с юмрук и запрати момчето на пода.

Пратеникът съзря възможността. Използва моментното разсейване, прекрачи напред, наведе се, грабна ножа и нападна. Острието описа дъга отдолу нагоре, намери целта и бащата на Тута изкрещя от болка. Ножът ми вкуси кръв в ръцете на другиго. Замахът на пратеника обаче беше прибързан и непремерен; не успя да използва предимството на изненадата и ми попречи да му се притека на помощ. Беше отворил рана в бедрото на крадеца, туниката му зееше и по крака му шуртеше кръв. Бащата на Тута обаче, макар и ранен, и пиян, бе по-опитен боец и по-ловък с острието. Преглътна болката и нападна ожесточено пратеника. Не му даде възможност за повторна атака. В миг късата сабя се заби в корема му; сумтейки от усилието, бащата на Тута я заби навътре с глухо думкане, както перачките по Нил налагат чаршафите си; после го прониза още веднъж и още веднъж — от чиста злост, когато превитият пратеник вече кашляше задавено и несъмнено се гърчеше в предсмъртна агония.

Сетне крадецът се обърна към мен. Кракът му беше подгизнал от собствената му кръв, късата сабя тъмнееше от кръвта на пратеника.

— Глупав кучи син! — изкрещя той и се почудих на мен ли говори, или на Тута; или на двамата.

Разбрах само как неволно отстъпвам назад, ходилото ми се удря в проснатото тяло на момчето и аз също се строполявам върху плочника.

Не откъсвах очи от късата сабя в ръцете на крадеца, който се тътреше напред, влачейки ранения си крак.

„Това е. Ето го момента преди смъртта.“ Мислите ми се насочиха към Ая, към мама и към Сива — града, който никога вече нямаше да видя.

— Не, татко, моля те! — изпищя Тута и се хвърли пред мен точно когато острието се спусна надолу.

Милостивите богове възпряха баща му навреме. Той изруга и с обещание за сурово наказание по-късно, запрати Тута отново на земята. После ме нападна пак, готов да нанесе смъртоносния удар. Тута обаче ми беше спечелил ценно време. Бях успял да се изправя на крака и вече обмислях как да се защитя.