Луната, която убива [bg]

Усети как тоягата на Инефер се отделя от кръста му.

- За момента има по-важни неща - отбеляза Андат и вдигна глава към балкона над главите им. Ниджири проследи погледа му и страхът го обзе отново. Там с обърната към тях кисела физиономия стоеше Супериорът на Хетава. До него се бяха изправили други двама мъже в широки качулати роби без ръкави, ушити от белезникав лен. От лицата им не се виждаше нищо, а перспективата не позволяваше да различи раменните им татуировки. Той обаче познаваше осанките им достатъчно добре, за да определи кой кой е, както и кой липсва, тъй като там следваше да присъства още един мъж.

Потиснал порива да се намръщи, Ниджири стана прав, за да вдигне ръце към братята в изисквания за подобен случай поздрав.

- Мисля, че това стига - проговори Супериорът. - Пазител Андат, доволен ли си?

- Доволен съм - отвърна Андат. - В дадения случай го казвам и от името на моите Спътници. Всеки, който е в състояние да победи двама от четирима Пазители, разполага с повече от достатъчни умения, за да изпълнява волята на Богинята извън стените на Хетава. - Хвърли бегъл поглед към Ниджири и се усмихна. - Дори когато не е избрал най-подходящия Път за това. Уви.

- Ясно. Благодаря, Андат. - Сега черните очи на Супериора спряха върху Ниджири, а той бе обзет от желание да се покрие с нещо или да се извини за непристойния си вид. Все още не можеше да си поеме дъх, потънал в пот, едничката му дреха бе бедрената препаска, а сърцето му сякаш се опитваше да счупи гръдната му кост. Но пък се бе справил добре - нямаше от какво да го е срам.

- Хайде, послушник Ниджири - каза Супериорът... и млъкна, присвил развеселени очи. - Послушник поне засега.

Ниджири направи опит да сдържи усмивката си. Не успя.

- Иди се измий - продължи Супериорът, като натърти последната дума достатъчно отчетливо, за да превърне част от радостта на Ниджири в смущение. - Ела в Залата на Благослова по залез. - Не добави „за да се закълнеш като Бирник“, но Ниджири го чу и се преизпълни отново с радостно чувство. Супериорът се обърна и прекоси балкона, връщайки се към своите задължения. Качулатите мъже го последваха мълком от двете му страни.

- Ама си бърз - промърмори Мехи, който се беше присъединил към останалите и разтриваше с длан врата си. Все още се движеше сковано, а свободната му ръка висеше като изтръпнала. Ниджири вдигна своята пред гърди с обърната надолу длан и направи лек поклон в израз на разкаяние. Мехи го спря.

- Резултатът според мен е равен - каза Андат и бързо направи примирителен жест, когато братята го погледнаха, за да не си помисли някой от тях, че е недоволен. - Хайде, заминавай, момче. Поздравления.