Розата и бодилът [bg]

Виконтът почеса брадясалата си шия.

— Това би трябвало да е лесен избор, нали?

— Как точно ще организираме всичко това? — намеси се Ейдриън. — Забрави ли, че изгубихме всичко? В момента ние сме в същата ситуация като него.

Ройс се усмихна и се изправи.

— Подробности, подробности. Готови ли сте да тръгваме?

— Предполагам ще искаш да намерим онази вещица, за да я убиеш? — попита недоволно Ейдриън, докато тримата се отправяха нагоре по склона.

— За войник имаш странно отношение към убиването — отбеляза Уинслоу.

— Нагледах се на смърт. И не изпадам във възторг от мисълта да преследвам жена. Не ми е приятно да мисля и за това, което ще направи той, когато я намери.

— Няма да се занимаваме с вещицата — обяви крадецът.

— Ами конете и багажа?

— Погледни. — Ройс посочи към къщата. Към остатъка веранда бяха привързани конете.

— Не разбирам. — Ейдриън притича напред, за да огледа дисагите. — Всичко си е тук.

— Също така очаквам да са почистени, нахранени и напоени — каза крадецът. — О, я виж. — Ройс се приведе и повдигна един от конските крака. — И подковани.

— Не разбирам — повтори боецът. — Защо й е да прави всичко това?

— Оставих бележка в раницата си. Явно е била намерена от жената или някой от по-висшестоящите.

— Оставил си бележка за гилдията на крадците? И какво пишеше?

— Че тези коне са мои и ще е добре да помислят, преди да ги вземат.

Албърт и Ейдриън се спогледаха.

— Те ме познават. Имаме споразумение. Аз не ги закачам… Те не ме закачат.

— Ти не ги закачаш? — подигравателно повтори виконтът.

Ройс му се усмихна. Жестът никак не беше дружелюбен. Сетне бръкна в раницата си и извади късче пергамент.

— Какво пише? — попита Албърт.

— Моля да приемете извиненията ни за неудобството — зачете Ройс и се засмя, преди да довърши. — Кучката не е знаела. — Той вдигна очи и високо произнесе: — Извиненията са приети.

Албърт нервно огледа околните дървета.

— Те тук ли са?

— Гледат какво ще направя — каза Ройс.

— А какво ще направиш? — поинтересува се Ейдриън.

Крадецът погледна към Албърт.

— Сега, след като разполагаме с по-хубава примамка, възнамерявам да хвърля въдицата в по-голямо езеро. Тръгваме ли?

Виконтът погледна към плевнята, сетне сведе поглед към омърляната си риза. И кимна.

— Можеш да яздиш с мен — каза Ейдриън, докато се качваше на коня си. После се обърна към приятеля си и додаде: — Надявам се, че си усвоил получения урок.

Мелбърн повдигна вежда.

— Аз? — Крадецът също отвърза животното си и се метна на седлото.

— Ти казваше, че светът е жестоко и равнодушно място.

— Така е.

— Също така каза, че Албърт ще умре от глад в онази плевня… Че никой няма да му помогне. — Той се усмихна широко и протегна ръка към виконта. — Можеш ли да се качиш сам, Албърт?