Картата на времето [bg]

Почти се зазоряваше, когато Харолд откара Андрю вкъщи. Твърде възбуден, за да си легне, та дори и само за да извика отново в мислите си миговете, преживени с Мери Кели, той се упъти към конюшните и оседла един от конете. Отдавна не му се бе случвало да стане достатъчно рано, за да язди из Хайд Парк на разсъмване — любимото му време от деня, когато ливадите бяха влажни от роса и светът изглеждаше недокоснат. Щеше да е глупаво да пропусне такава възможност. Не след дълго Андрю препускаше сред дърветата, които се издигаха срещу имението Харингтън, като се смееше самичък и навремени надаваше възторжени викове като войник, празнуващ някаква победа, защото точно така се чувстваше при спомена за пълния с любов поглед, с който Мери Кели се бе сбогувала с него до следващата нощ. Сякаш бе прочела в очите му, че с години я е търсил, без сам да го знае, ще кажете вие, и навярно сега е подходящият момент да се извиня за скептичната си забележка одеве и да призная, че няма нещо, което да не може да се изрази с един поглед. Погледът е бездънен кладенец, който, види се, побира всичко. И тъй, Андрю препускаше в див възторг, обзет за пръв път от едно мощно и горещо чувство, което навярно ще е най-добре да наречем с истинското му име: щастие. И вследствие на това тъй жарко влюбване всяка частица от вселената, край която минаваше, грееше ослепително — сякаш застланите с шума пътеки, камъните, храстите, дърветата, даже и катериците, които подскачаха пъргаво сред клоните им, бяха озарени от вътрешна светлина. Ала не си мислете, че ще нагазя в описание на цели хектари одухотворен и едва ли не сияен парк, защото това нито ми е по вкуса, нито пък ще е вярно. Пейзажът, макар и Андрю да го гледаше с други очи, явно не бе претърпял никакво изменение, включително и катериците — животинки, по начало свикнали да се грижат само за себе си.