Дюна [Dune - bg]

„Той, изглежда, се съвзема от случилото се“ — помисли си Хауът. — „Но тази дърта вещица го е изплашила. Защо ли го е направила?“

— Туфир — обади се Пол, — дали на Аракис ще е толкова лошо, колкото казва тя?

— Нищо не може да е чак толкова лошо — отвърна Хауът и насила се усмихна. — Да вземем например свободните — отцепниците от пустинята. По първоначална приблизителна преценка мога да ти съобщя, че те са много, много повече на брой, отколкото империята подозира. Там живеят хора, момко, изключително много хора и… — Хауът допря жилест пръст до слепоочието си — …те мразят харконите с люта страст. Не трябва да изтървеш и думичка, за това, момко. Казвам ти го само като помощник на твоя баща.

— Баща ми е разказвал за планетата Салуса Секундус¤ — рече Пол. — Знаеш ли, Туфир, струва ми се, че Аракис прилича много на нея… може и да не е толкова ужасна, но ми прилича на нея.

— В действителност ние не знаем нищо за днешната Салуса Секундус — каза Хауът. — Знаем само какво е представлявала много отдавна… и то в общи линии. Ала съдейки по това, което се знае… може и да си прав.

— Дали свободните ще ни помогнат?

— Възможно е. Днес заминавам за Аракис. Междувременно грижи се за себе си, заради един старец, който те обича, чу ли? А сега стани и като послушно момче седни с лице към вратата. Не че в замъка съществува някаква опасност, а просто защото искам да си изградиш такъв навик.

Пол стана и заобиколи масата.

— Днес ли заминаваш?

— Да, днес, а ти ще ме последваш утре. Следващия път, когато се срещнем, ще бъде на твоята нова планета. — Той сграбчи лакътя на дясната му ръка. — И гледай ръката, с която държиш ножа, да ти е винаги свободна, чу ли? А защитното ти поле — заредено докрай. — Той пусна ръката му, потупа Пол по рамото, завъртя се и бързо закрачи към вратата.

— Туфир! — извика Пол.

Хауът се обърна, преди да прекрачи прага.

— Не сядай с гръб към никоя врата!

По набръчканото лице се разля усмивка.

— В никакъв случай, момко. Разчитай на това. — И си излезе, като тихо затвори вратата след себе си.

Пол седна на мястото на Хауът и заподрежда книжата. „Само един ден още“ — помисли си той. Огледа стаята. „Заминаваме.“ Внезапно мисълта за заминаването стана по-осезаема откогато и да било. Спомни си още едно нещо, което старицата бе казала за света, че е единство от много неща — от хората, калта, растенията, луните, приливите и слънцата — непознатото единство, наречено природа, неразгадаемото единство, без никакъв усет за настоящето. И той се запита: „А какво представлява настоящето?“