Не без дъщеря ми
- Автор: Махмуди Бети, Хофър Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиана Цветкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Не без дъщеря ми». Краткое содержание книги:
В парка отидохме само четиримата — Маджид, Муди, Махтоб и аз. Струваше ми се, че това е най-приятният завършек на двете сякаш безкрайни седмици тук. Двете с Махтоб вече брояхме и минутите, които ни деляха от отпътуването.
Паркът бе истински оазис — зелени площи с пръснати сред тях цветни градини. Махтоб преливаше от щастие, че може да се налудува на воля. Двамата с Маджид тичаха пред нас, а ние с Муди бавно ги следвахме.
Помислих си, че разходката щеше да ми достави по-голямо удоволствие, ако можех да хвърля това смешно палто и шала. Ненавиждах жегата и вездесъщата воня на потна и нечиста плът, която се разнасяше от хората, дори в това райско кътче. Как мразех Иран!
Съвсем ненадейно Муди хвана ръката ми и я стисна — това представляваше дребно нарушение на шиитските обичаи. Беше замислен и тъжен.
— Преди да тръгнем за Иран, вкъщи се случи нещо — започна той.
— Какво?
— Уволниха ме.
Издърпах ръката си, обзета от подозрението, че ми играе номер. Почувствах някаква заплаха, всичките ми страхове се върнаха.
— Защо? — попитах го аз.
— Клиниката предпочете човек, на когото ще плаща по-малко.
— Лъжеш! — отвърнах с ожесточение. — Това не е вярно.
— Вярно е.
Седнахме на тревата. Лицето на Муди издаваше дълбока депресия, същата, която го бе съсипвала през послед-ните две години. Той бе напуснал родината си съвсем млад, за да търси щастие на запад. Беше се трудил неуморно, бе завършил образованието си и бе се дипломирал като остеопат, а след това бе специализирал анестезиология. Заедно бяхме прекарали времето, когато работеше отначало в Корпус Кристи, а после в Алпена, малко градче в северната част на Мичиганския полуостров. Живеехме добре, преди да започнат неприятностите. За повечето от тях Муди си беше виновен сам, макар да го отричаше. Някои от трудностите възникнаха поради расови предразсъдъци, други — от лош късмет. Независимо от причините обаче доходите на Муди бяха намалели значително, а професионалното му самочувствие бе сериозно накърнено. Бяхме принудени да напуснем Алпена — града, който толкова обичахме.
Муди започна работа в клиниката на Четиринайсета улица в Детройт преди малко повече от година, и то само защото го накарах насила. Очевидно сега бе загубил и нея.
Но бъдещето далеч не бе мрачно. Седях в парка, бършех сълзите си и се опитвах да го окуража.
— Няма значение — казах му. — Ще си намериш друга работа, аз също ще се върна в службата.
Но Муди бе неутешим. Погледът му — замъглен и празен — беше заприличал на погледите на повечето иранци.
Късно следобед двете с Махтоб се захванахме с вълнуващо занимание — да стягаме багажа. От всичко на света в този момент най-много искахме да се върнем вкъщи. Никога не съм желала така отчаяно да се махна отнякъде. „Още само една иранска вечеря — казах си. — Още само една-единствена вечер сред хора, чиито нрави и език ми са непонятни.“
Едва успяхме да намерим място в багажа за всички съкровища, които бяхме накупили. Очите на Махтоб блестяха щастливо. Тя знаеше, че утре със заека ще се сгушат на някоя седалка в самолета на път към къщи.
Изпитвах известно съчувствие към Муди. Той знаеше, че не харесвам родината и семейството му, и не виждах смисъл да наблягам на този факт. Гледах да прикривам радостта си, че краят на ваканцията ни е дошъл. Така или иначе исках да го привлека в приготовленията за път. Оглеждах малката скромна спалня да не би да съм забравила нещо и го видях да седи на края на леглото все така умислен.
— Хайде — обърнах се към него, — да стягаме заедно нещата:
Кимнах към куфара, пълен с лекарства, който бе донесъл, за да ги дари на местните медицински заведения.
— Какво ще правиш с него? — попитах го аз.
— Не зная — отвърна той.
— Защо не го дадеш на Хосейн? — предложих. Най-големият син на Баба Хаджи и Амех Бозорг бе преуспяващ фармацевт.
Някъде отдалеч се чу телефонен звън, но аз почти не му обърнах внимание. Исках да приключа с багажа.
— Още не съм решил какво ще правя с тях — рече Муди. Гласът му бе тих и глух, гледаше някак тъжно. Преди да продължим, извикаха Муди на телефона и аз го последвах в кухнята. Обаждаше се Маджид, който бе отишъл да потвърди резервацията ни за полета. Двамата поговориха две-три минути на фарси преди Муди да каже на английски:
— По-добре говори с Бети.
В мига, в който поех слушалката от ръката му, ме прониза тревожна тръпка. Изведнъж всички парченца на една ужасяваща мозайка си дойдоха на мястото. Припомних си неописуемата радост на Муди при срещата с роднините му, както и очевидната му подкрепа на ислямската революция. Спомних си и пълното безразличие, с което пръскаше парите ни. Ами мебелите, които купихме? Дойде ми на ум, че Маджид все още не бе уредил нищо, за да ги прати в Америка. Случайно ли беше, че Маджид изчезна с Махтоб в парка днес сутринта, за да може Муди да разговаря с мен насаме? В паметта ми изникнаха всички онези потайни разговори между Муди и Мамал, когато Мамал живееше с нас в Мичиган. Тогава ги подозирах, че заговорничат срещу мен.