Светът, който не може да бъде
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът, който не може да бъде». Краткое содержание книги:
Той захвърли клончето и започна да търси друго, по-здраво, когато усети някакво движение в разположените в съседство храсти. Той се взря по-внимателно, но не откри нищо подозрително и започна отново да търси. Намери един по-здрав клон и тъкмо започна да чисти дулото с него, когато отново му се мярна нещо.
Обърна се. На не повече от двадесет фунта от него бе приклекнал един кресливец с увиснал език и ухилено лице.
Точно в края на туфата храсти се бе разположил и друг, там където бе усетил движението за пръв път. Той усещаше присъствието и на други, чуваше незабележимото им движение. Всред бъркотията на нападалите дървета той чуваше топуркането на техните крачета.
Палачите се появиха, помисли си той.
Сита не си бе губила времето напразно.
Той вдигна пушката, потупа чевръсто цевта и о падналото дърво, опитвайки се да изчисти отвора от задръстването. Но положението не се промени, цевта си остана запушена.
В края на краищата нямаше никакво значение, щеше да стреля каквото и да се случеше и да приеме съдбата си такава, каквато е. Той нагласи управлението на автоматично и вдигна дулото.
Вече шест кресливци се хилеха насреща му и не бързаха да предприемат каквото и да било. Той им беше сигурен. Щеше да си остане на мястото, когато и да се решат да го нападнат.
Той усещаше и множество други, скрити в храстите. Бяха го обкръжили отвсякъде. Само да тръгнат и с него беше свършено.
— Няма да ви се дам лесно, джентълмени, — каза им той.
Учуди го спокойствието, което го бе обхванало. Сега, когато картите бяха свалени разсъдъкът му бе станал хладен и пресметлив. Това трябваше да се очаква.
Преди време често си бе мислил как ли би се чувствувал човек, ако се изправи лице с лице срещу пробудилата се и обединена за съвместни действия планета. Може би точно това в миниатюра ставаше сега с него.
Вероятно Сита бе разпратила навсякъде заповедта: „Този човек там трябва да бъде убит! Идете и го направете!“
Сигурно е точно така, защото Сита е могъща. Тя е съзидателната жизнена сила, създаваща и повеляваща, хранилище на жизнения потенциал. Жизнените процеси на планетата са изцяло зависими от нея.
Тя не е единствената, разбира се. Вероятно планетата бе разделена на семейни райони с планетарни сфери на влияние и отговорност, като всяка една от тях притежава върховно могъщество в своя собствен район.
Монизъм, помисли си той с кисела усмивка, монизъм достигнал съвършенство.
Ако човек се замисли обективно, това не бе чак толкова лоша система. Но обстоятелствата, в които се намираше той не му позволяваха да бъде обективен.
Кресливците бавно стесняваха кръга около него като леко повдигаха и изтласкваха задничетата си напред.
— Няма да ви позволя да ме доближите, чудовища, — изкрещя Дънкан. — На не повече от два фута, ей там, до скалата, и ще си получите дозата смърт.
Той би се справил успешно с шест от тях, разбира се, но изстрелите щяха да бъдат сигнал за генерално настъпление на останалите, които се криеха по храстите.
Ако бе свободен, ако бе на крака, би могъл и да се справи. Но така прикаван нямаше никакъв шанс. Всичко щеше да приключи за по-малко от минута след като откриеше огъня. Това бе времето, което, по негова преценка щеше да може да издържи.
Шестте животинчета се примъкнаха по-плътно до него и той вдигна пушката.
Но те изведнъж се заковаха на място и не мръднаха повече. Ушите им се повдигнаха леко, като че ли се вслушваха в нещо и усмивката изчезна от лицата им. Започнаха неловко да се въртят неловко придобиха виновен вид и се отдалечиха бързо, скривайки се от погледа му.
Дънкан наостри уши, но не можа да чуе нито звук.
Отсрочка, помисли си той. Но до кога? Нещо ги бе изплашило, но всеки те момент можеха да се върнат. Трябваше да се маха от тук и то колкото може по-бързо.
Ако намери по-дълъг лост ще може да премести дървото. Имаше един клон, стърчащ откъм върха на поваленото дърво, който беше напълно подходящ за целта. Диаметърът му бе почти четири инча в основата си.
Дънкан измъкна ножа от колана си и го погледна. Прекалено малък е, помисли си той, за да може да отсече четириинчов клон, но това бе всичко, което притежаваше.
Когато човек е в безнадеждно положение, когато целият му живот зависи от това, нямаше място за колебание. Той се опита да достигне мястото, където клонът стърчеше от дървото. Като изви тялото си притиснатият крак изрази протест чрез внезапна остра болка. Той стисна зъби и се оттласна още малко нагоре. Болката преряза крака му отново, а той бе все още на инчове от клона.