Светът, който не може да бъде
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът, който не може да бъде». Краткое содержание книги:
Благодарение на това се получава едно планетарно единство, непознато на нито един от другите светове. Всеки на тази планета е в родствени връзки с останалите. Това бе планета, на която човекът или който и да е друг чужденец трябва да се научи да действува по-предпазливо. Защото не е изключено, при непредвидени обстоятелства да влезе в стълкновение с една действуваща с обединени усилия планета, всички форми на живот на която се сплотяват срещу нашественика.
Щъпукащите нагоре-надолу по ямата дребосъчета накрая се предадоха; върнаха се обратно, всяко на своето място, скупчвайки се около пулсиращия скелет и Сита отново придоби първоначалния си облик. Също като че ли, помисли си Дънкан, кръвта, нервите и мускулите след кратка почивка се бяха върнали отново към първоначалната форма на звяра.
— Какво ще правим сега, господине?
— Ти би трябвало да знаеш по-добре, — каза и Дънкан, — ти си тази, която изрови ямата.
— Първо се разпаднах, — каза Сита, — една част от мен изкопа ямата, а другата част, която остана горе, ме измъкна, когато работата бе свършена.
— Удобно, — изръмжа Дънкан.
Наистина голямо удобство. Това се бе случило и когато той бе стрелял по Сита, тя се бе лазделяла на съставните си части и изчезвала. И в онази нощ край вира тя го бе шпионирала пак под формата на всичките свои отделни части, безопасно скрита в храстите.
— Ти си в безизходно положение, същото е и с мен, каза Сита. — И двамата не можем да се измъкнем и ще умрем тук. Това е естествен завършек на нашата връзка. Не мислиш ли и ти така?
— Аз ще те измъкна, — каза Дънкан уморено. — Не воювам с деца.
Той придърпа с болка пушката към себе си и откачи ремъка и от ствола. Внимателно спусна оръжието за ремъка, все още прикрепен за дулото надолу в ямата.
Сита се изправи на задните си лапи и го хвана с предните.
— А сега полека, — предупреди я Дънкан. — Много си тежка и не съм сигурен дали ще мога да те удържа.
Но той нямаше от какво да се безпокои. Малките се отделиха и с мъка се закатериха нагоре по пушката и ствола. Те достигнаха протегнатите му ръце и заприпкаха нагоре по тях, дращейки с нокти. Малки ухилени кресливци, комични птици-кокилари и големи колкото мишки дяволчета-убийци, които се зъбеха насреща му, катерейки се нагоре. И малки захилени бебета-туземчета, почти вече деца, малки копия на напълно-израснали хуманоиди. И фаталните донавани също подскачаха бързо нагоре.
И накрая Сита, така смалена, станала почти като скелет на пуйка за празника на Благодарността, дори и по-малка, се изкатери непохватно по пушката и ствола към своята безопасност.
Дънкан изтегли пушката, изви се и седна.
Пред погледа му Сита отново се събра.
Той наблюдаваше очарован как неспокойните малки същества, тези миниатюрни представители на живота на планетата се тълпяха и гъмжаха като пчелен кошер, като всяко заемаше точно съответствуващото му място, формирайки животното като цяло.
И сега Сита бе завършена. Тя наистина не беше много голяма, не по-голяма от лъв.
„Тя е толкова малка, съвсем млада…“
Съвсем младо котило, почти кърмачета, ако думата кърмачета можеше изобщо да се употреби в случая и то с грубо приближение. Сита щеше да расте с месеци и години заедно с растежа на всяко отделно свое дете, докато станеше исполински голяма.
Тя стоеше тук, гледаше Дънкан и дървото, което го бе притиснало.
— А сега можеш да ми направиш и ти една услуга като отместиш дървото, тогава между нас двамата …
— Много лошо, — каза Сита, обърна се и побягна.
Той я гледаше как се отдалечава.
— Хей, — извика той.
Но тя не се спря.
Той грабна пушката и я вдигна почти до рамото си, когато се сети, че е абсолютно безполезно да стреля по Сита.
Той остови пушката на земята.
— Мръсно, неблагодарно, измамно, …
Той спря. Какъв смисъл имаше да се ядосва. Когато си натясно трябва да направиш всичко, което можеш. Да обмислиш проблема, да набележиш най-подходящите пътища за разрешаването му, но в никакъв случай не трябва да се паникьосваш.
Той сложи пушката в скута си и започна да закачва ремъка и тогава видя, че цевта бе натъпкана с пясък и пръст.
Той се вцепени за момент, като си помисли какво щеше да стане, ако бе изпълнил намерението си да стреля по Сита. Така натъпкана, пушката щеше да експлодира в ръцете му.
Той бе използувал пушката си като лост, нещо което не биваше да се прави с оръжие, защото бе най-сигурния начин то да бъде погубено.
Дънкан потърси наоколо, намери едно клонче и започна да мушка с него в запушеното дуло, но пръстта бе така плътно натъпкана навътре, че усилията му се оказаха напразни.