Експериментът Досейди

Маккай заговори още с влизането си в светилището на клана:

— Аз съм Йори Х. Маккай от Бюрото по Саботаж.

Име и основна васална принадлежност — това беше обичайната процедура. Ако беше гауачин, щеше да назове клана си или да удостои залата с едно продължително примигване, за да даде възможност на присъстващите да видят татуировката на неговия клан върху клепачите му. Като негауачин не беше длъжен да прави това.

Маккай бе протегнал дясната си ръка по гауачински, с длан надолу и широко разперени пръсти, за да покаже, че не носи оръжие и не е удължил ноктите си. Усмихна се още при влизането си, знаейки какъв ефект ще има това върху присъстващите. Веднъж един от старите му учители гауачини в нетипичен изблик на искреност му обясни въздействието на неговата усмивка.

— Имаме чувството, че костите ни омекват. Много неприятно усещане.

Маккай знаеше каква е причината. Притежаваше едро, мускулесто тяло — тяло на плувец с кожа като светъл махагон, а походката му бе поклащаща се. Сред древните му земни предци бе имало полинезийци или поне така пишеше в семейните хроники. Широките устни и сплеснатият нос доминираха върху лицето му, очите му бяха големи и ведро кафяви. Последният генетичен орнамент, който объркваше гауачините, беше рижата му коса. Той бе нещо като аналог в човешка плът на нефритените статуи във всеки от домовете на клановете тук, на Тандалур. Маккай притежаваше лицето и тялото на Бога на Жабите, Дарителя на Закона.

Както бе казал старият му учител, нито един гауачин не бе успял да се освободи напълно от чувството на страхопочитание в присъствието на Маккай, особено когато той се усмихваше. В такива случаи те се виждаха принудени да премълчат онази древна поговорка, която всеки гауачин научаваше още в невръстна възраст. докато се притискаше към гърба на майка си.

Въоръжи се, помисли си Маккай.

Все така усмихнат, той спря на установените осем крачки, огледа се наоколо и се съсредоточи. Стените на светилището бяха от зелен кристал. Леко овалното вътрешно пространство не беше голямо, разстоянието между двете най-отдалечени точки не надхвърляше двадесет метра. Топлата следобедна светлина на Тандалурското златно слънце проникваше през един-единствен кръгъл прозорец. Жълтото сияние образуваше нещо като въображаем духовен пръстен точно пред Маккай. Лъчите се събираха над стария гауачин, седнал на кафяво кано-легло, разпростряло се нашироко, за да даде опора на лактите и ципестите му пръсти. От дясната страна на гауачина имаше изящно изработено подвижно писалище от дърво върху поставка със спираловидна резба. Върху писалището стоеше един-единствен предмет — тъмносиня метална кутия, дълга около петнадесет сантиметра, широка десет и висока шест. Зад синята кутия бе нейният пазител. Това беше рийв от женски пол, чиито бойни челюсти изглеждаха добре затъкнати в долните гънки на лицевата й цепнатина.