Врагът
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боян Дамянов
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Врагът». Краткое содержание книги:
Берлинската стена току-що е рухнала. Студената война е приключила. В американската армия предстоят реформи. От Панама, където участва в залавянето на диктатора Нориега, Джак Ричър е прехвърлен без предупреждение във военната база в Северна Каролина. Надява се на спокойна и дори скучна служба. Още по време на първото му дежурство обаче му съобщават за открит в долнопробен мотел наблизо труп на военен. Човекът е починал от инфаркт, най-вероятно в компанията на местна проститутка, и Ричър предоставя случая на полицейския участък. Но се оказва, че става дума за генерал, изпълняващ секретна мисия. Само няколко часа по-късно, когато Ричър отива да уведоми вдовицата му, я намира убита в семейния дом. Скоро е намерен трупът на елитен командос. Уликите водят към самия Ричър, както и към сержанта от отряд „Делта“ Слави Трифонов, бивш полковник от българската армия.
В осмия си трилър Лий Чайлд Връща календара петнайсет години назад. Героят му е още млад, има семейство и носи с гордост униформата, отрупана с медали. И е твърде различен от самотния Джак Ричър, който обикаля Америка и раздава лично правосъдие.
Пристъпих напред и се спрях на крачка от нея. Клекнах и посегнах към китката й. Кожата й беше изстинала. Нямаше пулс.
Без да се изправям, се ослушах. Не се чуваше нищо. Наведох се, проточих шия и огледах главата й. Беше ударена с нещо твърдо и тежко. Един-единствен удар, но сериозен. Раната представляваше продълговата дупка, два-три сантиметра широка и близо десет дълга. Беше нанесена откъм лявата страна на черепа, леко отгоре, докато е била обърната с лице към задната част на къщата. Към кухнята. Огледах се, пуснах китката й, изправих се и влязох в кабинета. В голямата си част подът беше застлан с персийски килим. Застанах върху него и си представих, че долавям тихи, напрегнати стъпки откъм коридора, които се приближават към мен. И че още стискам в ръка железния лост, с който бях разбил вратата. И че замахвам с него в момента, когато жертвата се появява за миг пред погледа ми, минавайки покрай отворената врата.
Погледнах надолу. Върху килима имаше ивица кръв и косми. Убиецът бе избърсал лоста в него.
Нищо друго не беше пипано. Доста безлично помещение. Сякаш семейство Креймър го бяха обзавели, защото са чували, че във всяка къща трябва да има кабинет. А не защото им е трябвал. Бюрото не беше подредено за работа. По цялата му повърхност имаше снимки в сребърни рамчици. Но не толкова, колкото можеше да се очаква след дълъг брак. На една от тях познах умрелия от мотела и убитата от пода на коридора, застанали един до друг на фона на размазаните лица на президентите от Маунт Ръшмор.2 Генерал Креймър и мисис Креймър на почивка. Той беше много по-висок от нея. Изглеждаше як и пълен с енергия. В сравнение с него тя беше миниатюрна.
На отделна снимка се виждаше сам Креймър в униформа, с една генералска звезда. Явно беше правена преди няколко години. Беше застанал на най-горното стъпало на стълбицата, готов да влезе в търбуха на транспортен самолет С–130. Снимката беше цветна. Униформата му беше зелена, корпусът на самолета — кафяв. Креймър се усмихваше и махаше с ръка. Отпътувал е, за да поеме командването като бригаден генерал, помислих си аз. Имаше и още една снимка, почти еднаква с тази, само че малко по-нова. Креймър, също застанал на най-горното стъпало на стълбицата, се обръща миг преди да влезе в самолета, и маха с ръка. Този път явно тръгваше да поеме последния си пост като генерал-майор. И на двете снимки махаше с дясната ръка. И на двете носеше в лявата същия голям платнен куфар, който бях открил в стаята му в мотела. И, най-важното, и на двете стискаше под мишница платнено куфарче, което очевидно вървеше в комплект с големия куфар.
Отново излязох в коридора. Заслушах се. Нищо. Можех да претърся къщата, но нямаше нужда. Сигурен бях, че в нея няма никой и че няма да открия нищо, което ме интересува. Така че хвърлих един последен поглед на вдовицата на Креймър. От мястото, където бях застанал, се виждаха стъпалата й. Явно не бе останала за дълго вдовица. Някъде между един и три часа. Кръвта по пода трябва да бе проляна преди половин денонощие. Но беше невъзможно да се каже със сигурност. Трябваше да се изчака, докато пристигнат докторите.
Минах обратно през кухнята, излязох навън и заобиколих къщата, за да намеря Съмър. Пратих я вътре да хвърли и тя един поглед. Така щеше да е по-бързо, отколкото да й обяснявам с думи. Тя се върна след четири минути; видимо беше спокойна и овладяна. Една точка за Съмър, помислих си аз.
— Обичате ли съвпаденията? — запита тя.
Не отговорих.
— Трябва да отидем във Вашингтон — продължи тя. — В „Уолтър Рийд“. Трябва да проверим най-внимателно данните от аутопсията на Креймър.
Не отговорих.
— При сегашните обстоятелства смъртта му автоматично става подозрителна. Искам да кажа, ако всеки отделен военнослужещ има шанс едно на петдесет хиляди да умре в даден ден, какъв е шансът и съпругата му да умре, или по-точно да бъде убита, същия ден?
— Не е било същият ден — отвърнах аз. — Дори не и същата година.
Тя кимна.
— Е, добре де. И двамата умират навръх Нова година. Единият малко преди, другият малко след. Не мога да допусна, че в „Уолтър Рийд“ снощи е имало дежурен патолог. Следователно е трябвало да повикат отнякъде. И откъде? От някое парти, разбира се.
2
Четири гигантски скулптури — на Вашингтон, Джефърсън, Линкълн и Теодор Рузвелт, — изсечени в скалата на въпросния връх. — Б.пр.