Спомен
- Автор: Деверо Джуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомен». Краткое содержание книги:
Така вече беше по-добре! Стига с глупостите за властност! Ако това е ровене в предишни животи, трябвало е да го започна много отдавна.
Продължих да чета и разбрах, че Рейчъл и съпругът й били женени тридесет и пет години и имали двама сина; единият загинал в Турция (нападнат от разбойници), а другият — Адам — наследил титлата. Прекарах следобеда в четене за „съпруга“ си, попивайки всяка дума за скъпата му, мила жена, която била неотлъчно до него и му помагала. Когато моят… нейният син загинал, тя издигнала прекрасен параклис в негова памет.
Когато библиотеката затвори, ми се виеше свят от глад и прекрасни факти. Почти полетях от читалнята. Рейчъл бе намерила подходящия мъж за себе си; бе открила своя Джами. И била негова вярна, постоянна спътница цели тридесет и пет години, с изисканите си маниери и скромно поведение събуждала любов където и да отидели.
Нора се върна в града след седмица, а аз бях изключително горда за неподражаемия начин, по който можех да открия всичко, заровено в една библиотека. И бях изпълнена с блаженство от моя пълноценен и хубав „минал“ живот. Щях да се пръсна от гордост — чудя се как успях да мина през вратата на Нориния офис. Бях готова да се обзаложа, че никога не е имала клиент, който да е откривал толкова много неща за толкова кратък срок.
С цялото високомерие, на което бях способна, поставях фотокопие след фотокопие в скута й. Бях открила дори снимка на тази чудесна жена. Бях направила сложна схема от дати, бях използвала различни шрифтове, за да покажа колко вещо боравя с компютър. Докато разказвах какво съм открила за себе си, връчих на Нора всичко това доста претенциозно.
Нора седеше, примигваше и ме наблюдаваше. А после почти ме докара до гневен изблик, присъщ на някоя от моите героини, защото ми се изсмя. Точно така. Изсмя ми се.
Нямаше нужда да ми казва защо го прави; знаех. Майка ми се смееше по същия начин, когато й обещавах, че ще слушам и няма да се забърквам в пакости. Често обещавах, че няма да си отварям устата и да изказвам мнение по всички въпроси. Обещавах „да се държа като дама“. Какво ли не обещавах, но никога не успявах да го изпълня. Животът бе толкова вълнуващ и аз исках да участвам в него, а тези, които участват в живота, не могат „да се държат като дами“.
— Мислиш, че не съм аз ли? — попитах плахо, а същевременно си мислех колко несправедливо е всичко. Всеки, за когото бях чувала, че се е запознал с предишен свой живот, имаше да разкаже нещо вълнуващо. Сегашният ми живот, за което съм благодарна, бе достатъчно вълнуващ. Но ми се искаше да прочета, че някога, в миналото, съм обичала едни мъж в продължение на тридесет и пет години, че съвместният ни живот е бил един безкраен меден месец.
Бях започнала да свиквам, че Нора разчита мислите ми.
— В миналото си обичала дълбоко — подхвана тя меко, вече без да се смее, защото разбираше колко дълбоко съм наранена. — Но ти не си жена, която… — поколеба се.
— …жена, която спокойно седи в сянка — довърших аз. Чувствах се на границата на пълното отчаяние. Какво лошо има да искаш да си човек, когото всички харесват?
Вече не бях изпълнена с толкова гордост.
— Какво не ми е наред? — попитах аз. — Пиша любовни романи, за да изкарвам прехраната си. Като че ли любовта е единственото, което искам от живота. Повечето хора, с които общувам, мислят, че съм силна и цинична, но аз не съм. Искам само онова, което другите жени получават, обаче явно не съм наред. — Бях готова да се разплача. Дадох си сметка, че с тази жена съм по-откровена, отколкото с когото и да било друг през живота си. — Нещо не е наред при мен. Сигурно съм дефектна. Сякаш съм по-различна от другите. Имаше чудесен мъж, влюбен в мен. Беше идеален, а аз го оставих да си отиде. И сега нямам никого. Само мъж на хартия. Мъж, който дори не съществува.
Сълзите рукнаха — огромни сълзи на самосъжаление. Нора изчака да се посъвзема.
— В миналото — започна нежно тя, — си обичала изключително силно един мъж. Обичала си го толкова, че макар да минаваш през времето, не успяваш да забравиш тази любов. Никой друг не е в състояние да заслужи същата любов. Дори когато срещнеш мъж, достоен за обич, ти го изтласкваш встрани, защото продължаваш да обичаш мъжа от миналото.
Издухах си носа.
— Всичко това ми е от голяма полза, когато вечер си лягам сама.
Нора се усмихна, но не каза нищо.
Подсмъркнах и умът ми заработи отново.