История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Освен това австрийският император има само дворцов държавно-административен апарат, който не контролира цялата страна. Такъв контрол упражняват местните феодали, те са господари на населението в техните имения, те събират данъци, те комплектуват войска, те са военачалници и съдии и всичко. Наистина императорът формално е главнокомандващ на армията, но нейната мобилизация, издръжка и отвеждане на един или друг фронт не зависи толкова от него, колкото от местната аристокрация. А нейната лоялност към Хабсбургите лесно може да се окаже под съмнение — много са случаите на съюзяване на местни владетели и магнати с противници на императорите. Всъщност единственият сигурен предмет на дейност на императора е външната политика — търговски връзки с други страни, назначаване и приемане на пратеничества, сключване на съглашения, обявяване на война, подписване на мирни договори и пр. Централната власт събира само определен брой такси и мита. Тя разчита главно на приходите от наследствените имоти на Хабсбургите, които са недостатъчни за издръжка на голяма армия и дълги войни, каквито се налага да води империята.
Различните съставки на империята всъщност са отделни държавно-правни единици, всяка от които си има своя администрация. Хабсбургската монархия се изгражда като съсловна държава. Всяка област има свое съсловно събрание, в което първенствуваща роля има съсловието на аристокрацията — феодали, църковни прелати, градски патрициат. Те определят данъците, гласуват законите, избират органи на изпълнителната власт (Хърватският събор избира Бан на Хърватия), решават въпроси, свързани с комплектуването и издръжката на войската и пр. И всичко се основава на различни унии и съглашения, сключвани при различни обстоятелства между провинциалните власти и Хабсбургския дом. Хабсбургите полагат много усилия за централизация на държавата и създаване на унифицирана държавна администрация, но винаги срещат противодействие от страна на провинциалната аристокрация и областните власти.
Социално-икономическа структура
Хабсбургскаата монархия се различава от Османската империя и по своята социалноикономическа структура. Тук се развиват класически феодално-крепостнически отношения, които се налагат още от времето на Франкската империя на Карл Велики. Владетелят предоставя на васалите си владения задоживотно ползване, а те от своя страна се задължават да участват във войните на императора с екипирани от тях войски. От юридическа гледна точка именията не са собственост на кралските васали; владетелят има право да ги отнема, но това практически почти не става. С течение на времето феодалите получават статут на независими владетели, именията им стават наследствени, а земята „господарска“.
Основното производително население и в Хабсбургската монархия както в Османската империя са селяните — до 90% от населението. Владетелят на имението, феодалът, смята земята за своя, а селяните, които живеят в неговия феод — за работна сила. Те са две категории: крепостни — получават парцел земя за обработване и преживяване срещу куп задължения — данъци в натура или в пари и ангария в полза на земевладелеца, плюс данъци и такси в полза на държавата и църквата. Техния живот е под прекия контрол на феодала земевладелец, в негови ръце е не само събирането на данъци, но и всичко останало — правораздаване, събиране на войска, строителство на крепости, гарантиране на сигурност и пр. В действителност крепостният е напълно безправен — не само не може да сменя местожителството си, но не може дори да се ожени по свой избор; свободни — те обработват земята като наематели и са лично свободни, могат да сменят местожителството си, да започват нов поминък и пр. Те обработват земята си по договор със земевладелеца и имат задължения към държавата и църквата.
Земевладелците феодали не са хомогенно съсловие. Има едри земевладелци, велможи, магнати и властелини, които владеят големи имения и заемат важни държавни постове. Мнозина от тях като Шубичи, Бабоничи, Зрински, Франкопани, Цельски графове и др. господстват над цели области с много села и градове. В много случаи те действат като независими владетели. Църквата също е крупен феодален владетел. А има и множество средни и дребни феодали. Феодалите имат свое лично стопанство, в което чрез ангариен труд на селяните или срещу заплащане се произвеждат селскостопански произведения за феодала и неговия двор. Останалата по-голяма част от „господарската“ земя е предоставена на селяните, крепостни и свободни, като парцели за тяхно лично стопанство, от което живеят и се издължават съответно на феодала, държавата и църквата. Едрите земевладелци имат и благороднически титли, те всъщност са провинциалната аристокрация. Особено силна е тя в австрийските земи, Унгария и Хърватия. Словенци, сърби и румънци в империята нямат своя собствена аристокрация — доколкото има такава в обитаваните от тях територии, в повечето случаи тя е от немски или унгарски произход.