История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
След битката при Мохач обстановката в Европа се рисува приблизително по следния начин: съществува „Свещена римска империя“. Неин император е Карл V (1519–1556). Той същевременно е и крал на Испания, воюва с османски сили по море и завзема пристанища в Морея. Австрийски ерцхерцог е неговият брат Фердинанд I Хабсбургски. Чехия, Унгария и Хърватия пък са без владетел — техният крал Лайош II загива на бойното поле при Мохач, без да остави наследник. Кандидати за неговия престол, естествено, не липсват. Фердинанд Хабсбургски е един от тях. Той има и „наследствени права“ — още унгарският крал Матиаш Корвин (1458–1490) приема Хабсбургите да го наследят, ако остане без мъжко потомство. Освен това самият той е в двоен брачен съюз с унгарската корона — женен е за дъщеря на загиналия Лайош II, а пък вдовицата на последния е негова сестра. Другият претендент за наследството е трансилванският войвода Янош Запояи. Чешките дворяни без възражения избират Фердинанд за свой крал, в Унгария и Хърватия обаче дворянските фамилии се разделят на две „партии“, австрийска и унгарска. Хърватските магнати избират Фердинанд, а унгарските и славонските — Янош. И пламва гражданска война. Сюлейман Великолепни пък, неуспял през 1529 г. да превземе Виена, отново настъпва от югоизток (1532 г.). И този път обаче не постига целта си — унгарските и хърватските крепости отчаяно се защитават, войната придобива позиционен характер, османската армия страда от недостиг на продоволствие и се оттегля. През 1533 г. се сключва мирен договор, който санкционира установеното вече статукво: Фердинанд Хабсбургски става владетел на Чехия и „остатъка“ от Унгария и Хърватия, а Янош Запояи — зависим от Османската империя владетел на Трансилвания. И двамата плащат годишен данък на султана.
Мирът, разбира се, е само временен отдих. Османският султан пренасочва експанзията си към арабските страни, Кавказ и Северна Африка, но не се отказва и от Европа. През следващите две-три десетилетия османците завладяват Средна Славония (Пожега), достигат до реките Уна и Купа, проникват към Далмация и Адриатика, основават Будимски еялет (1541 г.) и пр., но възможностите им за по-нататъшна експанзия на запад се изчерпват. Това показва и последният голям поход на Сюлейман Великолепни в Европа (1566 г.). Неговата армия достига до крепостта Сигетвар (Сигет, Сегед), отбранявана от хърватския Бан Никола Зрински с 2500 унгарци и хървати. След едномесечна обсада крепостта пада, Зрински загива, но и султанът умира, а армията му, предвождана от великия везир Мехмед Соколович (потурчен сърбин от Херцеговина), се връща там, откъдето е тръгнала. Границата между двете империи за дълго остава без особени промени, което означава разделена Унгария и Хърватия. Хабсбургите отстояват наследственото си право над унгарското кралство, но в действителност контролират само една тясна ивица в северната и западната му част със столица Пожон (днешна Братислава). Не е много и онова, което имат от Хърватия — само т.нар. остатък от остатъка. Но и това е сериозна заявка за по-нататъшна „балканизация“ на империята чрез отвоюване на балкански територии от османците и тяхното присъединяване към държавата на Хабсбургите.
Военна граница
В продължение на няколко века границата между Османската и Хабсбургската империя е военна и в прекия, и в преносния смисъл на думата. Защото там непрекъснато се воюва — от дребни инциденти и хайдушки нападения до сериозни продължителни войни. Съществува и специална военноорганизационна система, получила наименование Военна граница. Първи към създаването на такава система пристъпват османските власти. В обезлюдените гранични райони на Славония, Лика, Кърбава и на други места в граничната зона те заселват население от по-рано завладените от тях територии, главно от Босна и Херцеговина. Става дума за сърби, скотовъдцивласи, които срещу определени привилегии приемат ролята на военизирано население в помощ на османските гарнизони и гранични санджакбееве. Всъщност османската военноорганизационна система не играе съществена роля в събитията. Затова пък австрийската е нещо много по-сериозно. В случая става дума за две неща: първо, поток от бежанци от заетите от османците територии се прехвърля в пределите на Хабсбургската монархия. Там възникват бежански („ускочки“) селища — Жумберак, около Сень, Задар, Книн и др., както и на границата между Хърватия и Словения, та дори в Словенска Щирия. Повечето от бежанците се установяват в близост до границата с Османската империя, откъдето с благоволението и подкрепата на австрийските власти нападат османските гарнизони и селища (Скрадин, Макарска, Обровац и др.) и плячкосват венециански и дубровнишки плавателни съдове по Далматинския бряг на Адриатика. Особена известност и слава за тази си дейност получават Сеньските ускоци (през 1617 г., вече дотегнали на всички, техните дружини са разформировани); второ, за спиране на османското нашествие на запад австрийските власти създават временни военни лагери — капетании. През средата на XVI век тези лагери се обособяват като самостоятелна военно-териториална единица, простираща се по цялото протежение на границата с Османската империя от Адриатика до р. Драва. Получава наименованието Bojнa Kpajина (Военна граница). Важни нейни средища стават Карловац и Вараждин. Изгражда се на хърватска територия, но се ръководи не от хърватска администрация, а е на подчинение на Виенския двор и съответните военни власти.