Заговорът „Ханаан“

Тя отвори вратата и аз се представих. Подадохме си ръце. Бе красива с хубостта на Средния запад. Изваян нос с лунички, нацупени устни, идеално бели зъби. Сините й очи бяха все още подути от сън, а русата й коса частично бе закрита с цветна кърпа. Около двадесет и пет годишна бе.

— Влезте, мис Голд — каза тя, усмихвайки се сдържано. — Чувствайте се като у дома си.

Бе облечена със стара синя кадифена рокля, поне с два номера по-голяма. Босите й крака се виждаха под роклята. През малък коридор влязохме в хола.

— Ще направя кафе — каза тя. — Искате ли? — Разбира се. Благодаря.

— Как го пиете?

— Чисто. Можете да ме наричате Рейчъл.

Тя ме погледна втренчено и лицето й се отпусна малко.

— Аз съм Синди.

Остави ме в хола и се отправи към модерната си бяла кухня. Бар разделяше двете помещения. Холът бе светъл и весел. Два приятни бостънски папрата се извисяваха около прозореца, а двойка палми арека обграждаха фотьойла. Белите стени бяха украсени с картини от художествени изложби в хромови рамки.

— Тук е много приятно — казах аз, любувайки се на извивките на плажовете около Златния бряг.

Седнах и започнах да разлиствам списанията, разпръснати на масичката за кафе от стъкло и хром. Синди имаше еклектични вкусове. Разглеждах броеве на „Ню Рипъблик“, „Вог“, „Пентхаус“, „Нюзуик“, „Деделюс“, „Ню Йоркър“, „Америкак скулър“, „Харвард лоу ревю“.

— Готово е. — Тя донесе две чаши с димящо кафе и ми подаде едната.

— Благодаря.

Седна на фотьойла, отпи една глътка от чашата си и я постави върху масата. Облегна се назад и пъхна ръцете си в дълбоките джобове на роклята си.

— Работила си с Греъм? — попита тя.

— За кратко.

— „Ботълс и Канс“?

— Да. Откъде знаеш това?

— Греъм бе специалист по съдебните спорове. — Тя отпи още една глътка от кафето и се облегна назад, държейки чашата в скута си. — Понякога те ми говорят за техните съдебни случаи и аз ги слушам.

Тя обърна глава към прозореца.

— Беше ли той тук през нощта, когато почина?

Тя извърна глава и ме погледна втренчено.

— Това въпрос ли е?

Присвих рамене.

— Само частично. Записите в регистрационната книга на болницата сочат, че е бил взет оттук.

Тя отново се обърна към прозореца.

— Е, добре, това е истина. Той бе тук. Аз повиках линейката.

— Връзката ти с него бе, така да се каже, професионална — изрекох аз.

— Точно така — каза тя. Големите й очи бяха тъмносини, почти виолетови.

— Говорил ли е някога за професионалната си работа?

— Не много — отвърна тя. — Затова ти отговорих, че няма да мога да ти помогна много.

— Би ли имала нещо против, ако ти задам няколко въпроса? Опитваме се да открием някои неща.

Синди кимна утвърдително.

— Разбира се. Започвай.

Тя повдигна дългите си стройни крака и ги постави на масата.

— Кажи ми, още ли работиш в „Абът и Уиндзър“?

— Само за този случай. Напуснах фирмата преди няколко години.