Амулетът на лудия бог
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на лудия бог». Краткое содержание книги:
Книга втора от „Легендата за руническия жезъл“ има същото качество, както и първата — да те кара понякога да се замислиш.
Хоукмун се настани на бака, увит в плътно наметало и загледан в изчезващия в далечината Зонгулдак.
Още преди брегът да се скрие зад тях по палубата заблъскаха едри дъждовни капки. Оладан излезе от каютата и се подпря до Хоукмун.
— Почистих стаите доколкото можах, господарю Хоукмун, но от миризмата няма отърване, нито от тлъстите плъхове, които не се плашат дори от мен.
— Ще го понесем някак — произнесе стоически Хоукмун. — Виждали сме и по-лошо, а и пътуването ще трае само два дни. — Той погледна кормчията, надникнал в този миг от кабинката си. — Но щях да съм малко по-спокоен, ако капитанът и моряците от кораба вдъхваха повече надежда. — Хоукмун се усмихна. — Както гледам, ако кормчията продължава да се налива, а капитанът падне в несвяст, току виж ние сме се оказали най-старши на кораба!
Въпреки проливния дъжд двамата приятели предпочетоха да останат на палубата, вместо да слизат във вмирисаните каюти. Вперил поглед в хоризонта на север, Хоукмун се чудеше каква ли участ е сполетяла Камарг.
А тъжният кораб продължаваше да се носи по вълните, сред също така навъсения ден, пришпорван от постоянно засилващия се вятър, заплашващ всеки миг да се превърне в щорм. От време на време капитанът заставаше олюлявайки се на мостика, изреваваше нещо на моряците си, или ги подкарваше с камшик и ругатни да свалят някое платно, или да закрепят друго. Както Хоукмун така и Оладан често намираха решенията на капитан Мусо за доста спорни.
Привечер Хоукмун събра сили и се изкачи на мостика, за да прави компания на капитана. Мусо го посрещна с познатото лукаво изражение.
— Добър вечер, сър — рече той и обърса зачервения си нос с опакото на ръката. — Надявам се, че пътуването ви е приятно.
— Горе-долу, благодаря. Как се движим засега?
— Много добре, сър — отвърна капитанът и завъртя глава, за да скрие очите си от прямия поглед на Хоукмун. — Много добре. Да наредя ли на готвача да ви приготви вечерята?
— Защо не? — кимна Хоукмун.
В този момент под мостика застана кормчията, който тихичко си пееше и очевидно бе доста пиян.
Изведнъж корабът се люшна под ударите на внезапен шквал и корпусът изскърца заплашително. Хоукмун се вкопчи в перилата, изпълнен с ужасното предчувствие, че всеки миг корабът ще се разпадне. Капитан Мусо обаче сякаш не бе забелязал промяната, а кормчията се беше проснал на палубата с бутилка в ръка и бавно, но неумолимо се плъзгаше към единия й край.
— Ще взема да му помогна — рече Хоукмун.
Капитанът се изсмя гръмко.
— Нищо му няма — ще го пази пиянският късмет.
Ала междувременно тялото на кормчията се претърколи, опря в перилата, а ръцете му чак до раменете се провесиха отвън. Хоукмун скочи на палубата, изтича при падналия кормчия и го изтегли към средата на платформата, докато корабът се люшна от поредния удар на вятъра и този път високите вълни го прехвърлиха.
Хоукмун втренчи поглед в човека, когото беше спасил. Кормчията лежеше по гръб, затворил очи, а устните му продължаваха да помръдват в такт с пиянската песен, която бе подел по-рано.
Хоукмун се усмихна, завъртя учудено глава и извика на капитана.
— Прав си — този човек има пиянски късмет. — Той вдигна глава и изведнъж му се стори, че вижда нещо във водата. Смрачаваше се доста бързо, но въпреки тъмнината беше почти сигурен, че наблизо има друг съд.
— Капитане — забелязахте ли нещо ей там? — извика той и посочи с ръка през завесата на проливния дъжд.
— Прилича ми на сал — отвърна гръмогласно Мусо.
Хоукмун се приведе над перилата и при следващото просветляване различи далеч по-ясно плаващия предмет. Наистина беше сал, за който се държаха трима души.
— Трябва да са корабокрушенци — обади се равнодушно Мусо. — Бедните копелдаци. — Той сви рамене. — Всъщност, какво ме е грижа…
— Капитане, трябва да ги спасим — викна Хоукмун.
— Никога няма да успеем в тая тъмница. Пък и само ще си изгубим времето. Трюмът ми е празен, единствените които плащат за това пътуване сте вие и ако не стигна на време в Симферапол, някой друг ще ми грабне под носа товара.
— Трябва да ги спасим — повтори твърдо Хоукмун. — Оладан — дай въже.
Българинът изтича в кабината на кормчията, вдигна от там навитото въже и дотича с него. Салът все още се виждаше, а лицата на тримата корабокрушенци белееха в мрака. от време на време го покриваше някоя по-голяма вълна, но след секунда се показваше наново. Разстоянието между него и кораба растеше бавно, но неумолимо и Хоукмун осъзнаваше, че не след дълго салът ще бъде далеч извън обсега им. Той привърза единия край на въжето за перилата, другия омота около кръста си и след като свали сабята и наметалото, се хвърли в разпененото море.