Амулетът на лудия бог
- Автор: Муркок Майкл
- Серия: hawkmoon — the history of the runestaff #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Амулетът на лудия бог». Краткое содержание книги:
Книга втора от „Легендата за руническия жезъл“ има същото качество, както и първата — да те кара понякога да се замислиш.
— Значи, да се престорим, че ще им се подчиним, така ли? — попита замислено Салем.
— Аз така и направих. И както виждате съм жив и дори свободен…
— Ще запомня думите ви, храбри Дориан.
— Запомнете ги до последната — предупреди го Хоукмун. — Защото най-трудният компромис на този свят е когато се преструваш, че правиш компромис. Нерядко измамата се превръща в реалност дълго преди да го осъзнаете.
Салем почеса брада.
— Разбрах ви. — Той огледа помещението. Блещукащите свещи внезапно бяха придобили зловещ и заплашителен изглед. — И колко дълго ще продължи това?…Почти цяла Европа е вече тяхна.
— Нищо ли не сте чули за една малка провинция на име Камарг? — попита го Хоукмун.
— Камарг, да. Земя на рогати зверове и чудовища-получовеци с могъща сила, които единствени не се предават пред устрема на Тъмната империя. Водел ги някакъв непобедим титан, когото наричали граф Медни…
Хоукмун се засмя.
— Все една, че слушам легенда. Граф Медни е човек от плът и кръв, а в Камарг чудовищата се броят на пръсти. Единствените рогати зверове са биковете от тресавищата и конете. Но това, което ме вълнува е, дали още се държат срещу набезите на Тъмната империя? Да знаете нещо за графа, за фон Вилач, или за дъщерята на графа — Изелда?
— Чух, че графът бил убит, също и неговият поручик. Но не зная нищо за съдбата на момичето — и доколкото разбрах, Камарг все още не е паднал.
Хоукмун неволно потърка черната перла.
— Все пак и на тези сведения съм благодарен. Но не мога да повярвам, че Камарг ще се държи, ако графът наистина е мъртъв. Падне ли той, пада и тази малка провинция.
— Е, предадох само това, което съм чул — рече Салем. — Местните слухове, които разнасяме, често са достоверни, но онова, което иде от Запад е забулено в мъгла и тайнственост. Но не идвате ли и вие от Камарг?
— Това е моят втори дом — кимна Хоукмун. — Ако все още съществува.
Оладан положи ръка на рамото му.
— Не губи надежда, дук Дориан. Нали сам каза, че не може много да се вярва на подобни сведения. Почакай да стигнем на място и сами ще узнаем.
Хоукмун си наложи да прогони мрачните мисли, поръча с ободрен глад още вино и нареди на всички да поднесат от купите с късове изсушено месо и горещи, прясно опечени питки. Ала въпреки привидно веселия си вид, дълбоко в себе си той продължаваше да се бори със страха, че всички, които обича, са загинали и че дивата красота на Камарг е била потъпкана и превърната в димящо пепелище.
Шеста глава
Корабът на Лудия бог
Хоукмун и Оладан се присъединиха към кервана на Салем и стигнаха първо Анкара, а сетне и пристанищното градче Зонгулдак, на брега на Черно море. Тук, пак благодарение на Салем и неговият господар, се сдобиха с разрешително да се качат на борда на „Засмяното момиче“ — единственият кораб, който можеше да ги откара в Симферапол, на брега на полуостровната страна, наречена Кримия. Всъщност „Засмяното момиче“ не се отличаваше с кой знае каква красота, нито пък на борда му цареше радостна атмосфера. Капитанът и неговият екипаж тънеха в мърсотия, а в трюма вонеше на разложено. Ала въпреки това, трябваше да плащат скъпо и прескъпо за привилегията да плават с този съд, макар каютите, които им отредиха да не се отличаваха по нищо от моряшките бърлоги в кубрика. Капитан Мусо имаше тънки, мазни мустаци и лукави очи, които не вдъхваха никакво доверие, а в косматата си ръка неизменно стискаше гърлото на бутилка долнопробно вино.
Все пак Хоукмун се успокояваше с мисълта, че в този вид корабът едва ли ще представлява интерес за пиратите — а по същата причина и за кораби от Тъмната империя — и двамата с Оладан се настаниха на борда малко преди отплаване.
„Засмяното момиче“ се възползва от сутрешния отлив за да напусне пристанището. Веднага щом бяха вдигнати омазнените платна, корпусът на кораба заскърца жално, а носът се насочи право на север, където просветляващото небе бе изпълнено с навъсени гръмоносни облаци. Утрото бе хладно и сиво и толкова тихо, че човек просто губеше желание да нарушава този привиден покой.