Капан за сънища
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #44
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Капан за сънища». Краткое содержание книги:
Минават години, пътищата им се разделят. Свързват ги само приятелят от детинство — слабоумният Дудитс, когото навремето са спасили от банда садистични грубияни, и ежегодните ловни експедиции до Бърлогата — усамотена хижа в местността Джеферсън Тракт сред горите на Мейн.
Както обикновено Хенри, Джоунси, Бобъра и Пит с нетърпение очакват поредната си среща, но последвалите събития ще се окажат фатални и за четиримата. Кошмарът започва, когато по време на снежна буря приютяват в Бърлогата непознат ловец. Той твърди, че се е изгубил в гората, ала поведението и видът му са необичайни — зъбите му са изпадали, по лицето му се забелязва червеникав мъх, несвързано бръщолеви за странни светлини в небето.
Оказва се, че в Джеферсън Тракт се е приземил космически кораб на извънземни, разпространяващи телепатия и червеникавозлатиста плесен, която убива земните жители.
Районът е изолиран, правителството изпраща отряд командоси-главорези, чиято задача е да унищожат както нашествениците, така и хората и животните, прихванали космическата зараза.
Четиримата приятели са принудени да се борят за живота си, влизайки в битка със същество от друг свят. Единственият им шанс за оцеляване е скрит в миналото им… и в капана за сънища.
Постепенно се отърси от тази идея — в крайна сметка забрави всички глупости, които му идваха наум в болницата — но все пак тя остави някакъв отпечатък в съзнанието му, изразяващ се в предпазливост. Не помнеше как Хенри му се обади да го предупреди да се пази през следващите няколко дни (пък и Хенри не му го беше напомнял), но оттогава наистина започна да се пази. Внимаваше. Може би защото там някъде чака Смъртта, а понякога вика твоето име.
Но било каквото било. Нали оцеля след схватката със Страшния жътвар, пък и никой няма да умира тази сутрин освен животното (дано да е елен), което се беше заблудило.
Шумът от раздвижването на клоните и пукотът на съчките идваше от югозапад, следователно няма да се наложи да стреля иззад ствола на клена — тоест, срещу вятъра. Още по-добре. Листата на дървото бяха окапали, през преплетените клони се откриваше добра, дори отлична видимост. Джоунси вдигна пушката, намести на рамо приклада и се приготви да си отстреля тема за разговор.
Онова, което отърва Маккарти — поне временно — беше фактът, че за Джоунси ловуването бе изгубило своето привличане. Маккарти едва не се прости с живота си благодарение на едно явление, което Джордж Килрой — приятел на бащата на Джоунси — наричаше „очна треска“. Според Килрой очната треска била разновидност на еленската треска и може би втората по значимост причина за ловни злополуки. „Най-честата е пиенето — казваше Джордж Килрой… досущ като бащата на Джоунси, и той имаше опит в тази област. — Най-честата винаги е пиенето.“
Килрой твърдеше, че всички жертви на очна треска били еднакво потресени от откритието, че са гръмнали я ограда, я минаваща кола, я хамбар, я собствения си другар по лов (в много случаи съпруг, брат или дете). „Ама аз го видях“ — протестират, и повечето спокойно могат да потвърдят пред лъжедетектор, че са видели животното. Я сърна, я елен, я вълк, я дива пуйка, която се клатушка сред високите есенни треви. И наистина са го видели.
Килрой твърдеше, че тези ловци са изпитали неудържимо желание да стрелят, да приключат по-бързо по един или друг начин. Желанието им така се изостря, че мозъкът успява да убеди окото в наличието на онова, което още не е видяло, за да прекрати напрежението. И това било очно треска. Макар че сега не изпитваше безпокойство — пръстите му дори не трепнаха, като завинтваше капачката на термоса — по-късно призна пред себе си, че най-вероятно наистина е станал жертва на странното заболяване.
За миг видя елена съвършено ясно в дъното на тунела, очертан от преплетените клони на дървото — както бе видял предишните шестнайсет животни (шест елена и десет кошути), които бе занесъл в бърлогата през изминалите години. Видя кафявата глава, тъмното око, на цвят почти като кадифето, на което излагат бижутата, че дори и част от рогата.
„Стреляй!“ — изкрещя единият вътрешен глас — Джоунси отпреди злополуката, цялостният Джоунси. През последният половин-един месец, вече ориентирайки се към въображаемото състояние, което непретърпелите автомобилна злополука наивно наричат „пълно възстановяване“, Джоунси го чуваше все по-често, но никога ясно като днес.
И пръстът му притисна спусъка по-силно. Не достатъчно силно (може би му трябваше още съвсем мъничко), но все пак по-силно. Възпря го гласът на другия Джоунси — онзи, който се събуди в общинската болница, упоен, напълно дезориентиран и с ужасни болки, разбирайки само, че някой моли някого да престане, не издържа повече — освен ако не му бият инжекция — и вика Марси.
„Не, недей още — изчакай, изчакай“ — увещаваше го новият, предпазливият глас и Джоунси го послуша. Застана на място, почти изцяло изнесъл тежестта си на здравия крак, с вдигната пушка, чийто мерник бе насочен към края на тунела от преплетени клони под идеален ъгъл от трийсет и пет градуса.