Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Нещата се свеждаха до едно — вярвах ли на момчето, което бях възпитавал от седем години? Вече беше загърбил много от онова, на което го бях учил. Но пък и Бърич би казал същото за мен на тази възраст, ако знаеше колко много използвах Осезанието. Така би казал и Сенч, ако знаеше за тайните ми екскурзии до града. Но ето че си бях останал до голяма степен онзи, когото бяха създали. Дотолкова, че нямаше да покажа пълната си кесия в кръчма с толкова лоша репутация.
— В такъв случай просто ще ти дам парите и ще се доверя на благоразумието ти — казах тихо.
Лицето на Хеп грейна и знаех, че това е заради доверието, а не заради парите.
— Благодаря, Том. Ще внимавам.
След това вечерята продължи по-приятно. Разговаряхме за предстоящото ми пътуване. Хеп ме попита колко дълго ще отсъствам. Казах му, че не зная. Попита дали ще е опасно. Всички бяха чули, че принцът заминава да убие дракон в чест на нарческата. Присмях се на идеята, че ще намерим подобен звяр в ледовете на Външните острови. И му казах съвсем откровено, че очаквам най-вече неудобства и отегчение, но не и рискове. В края на краищата нали бях само незначителен гвардеец, на който се е паднала честта да бъде избран да пътува с принца. Несъмнено щях да прекарам повечето време в чакане някой да ми каже какво да правя. Разсмяхме се и се надявах, че е разбрал намека ми — че подчинението не се отнася само за децата, а е дълг, който всеки мъж може да очаква в живота си. Но дори да беше видял думите ми в тази светлина, Хеп не го спомена.
Не се задържахме много. Храната не беше добра, а и усещах, че Хеп с нетърпение очаква срещата си със Сваня. При тази мисъл сърцето ми се свиваше, но знаех, че няма начин да го спра. Така че щом свършихме, бутнахме мръсните паници настрана и излязохме. Повървяхме заедно, гледахме как вечерта се прокрадва в града. Когато бях малък, в този час улиците бяха почти пусти. Но Бъкип се беше разраснал, а заедно с него и по-тъмните дела. На едно по-оживено кръстовище бавно се разхождаха жени и хвърляха многозначителни погледи на минаващите мъже. Хеп спря и каза:
— Трябва да вървя.
Кимнах, без да коментирам. Извадих подготвената кесия от жакета си и му я бутнах скришно.
— Не ги носи всичките, а само колкото смяташ, че ще са ти нужни за деня. Имаш ли къде да държиш останалото?
— Благодаря, Том — сериозно отвърна той и скри кесията под ризата си. — Имам. Или поне Сваня има. Ще й ги дам да ги пази.
Наложи ми се да впрегна цялото си самообладание и дългогодишен опит, за да не позволя съмненията ми да проличат в очите или на лицето ми. Кимнах, сякаш бях сигурен, че всичко ще е наред. Прегърнах го и се разделихме.
Още не ми се връщаше в замъка. Денят между думите на Уеб и новините от сина ми се оказа наистина тревожен. А и храната в „Набученото прасе“ по-скоро ужаси, отколкото задоволи стомаха ми. Подозирах, че няма да се задържи дълго в мен. Така че поех в друга посока — не исках Хеп да си помисли, че го следя. Известно време се мотах по улиците. Безпокойството ми се смесваше с чувството ми за самота. Открих, че минавам покрай шивачницата, която навремето бе магазинчето за свещи, в което работеше Моли. Поклатих глава и завих към пристанището. Повървях по кея, броях колко кораба са от Външните острови, колко — от Бинград, Джамайлия или от по-далечни земи и колко са нашите собствени. Кейовете бяха станали по-дълги и многолюдни, отколкото ги помнех, а чуждите кораби бяха на брой колкото нашите. Докато минавах покрай един, някакъв островитянин изкрещя груба шега на приятелите си и чух хапливите им отговори. Почувствах се доволен, че разбирам думите им.
Корабите, които щяха да ни отведат до Външните острови, бяха на главното пристанище. Поспрях и загледах голите им мачти. Товаренето бе спряно за през нощта, но на палубите имаше стражи с фенери. Сега корабите ми се виждаха големи. Знаех колко малки щяха да станат след няколко дни в морето. Освен онзи, в който щеше да пътува принцът и подбраният му антураж, имаше още три за по-дребните благородници и техния багаж, както и товарен кораб с подаръци и стоки за търговия. Флагманът се наричаше „Девичи шанс“. Беше по-стар и се бе доказал като добро и надеждно корито. Сега, прясно изстърган и пребоядисан, изглеждаше чисто нов. Тъй като беше построен като търговски кораб, предназначен да разнася стоки, скоростта му бе пожертвана в името на по-големия трюм и стабилност; корпусът му бе издут като на бременна свиня. Предната част беше разширена, за да осигури подходящи условия за знатните гости. Изглеждаше ми страшно тежка и се запитах дали корабостроителят е одобрил промените, направени за удобството на Предан. Щях да пътувам с него заедно с останалите гвардейци на принца. Разсеяно се запитах дали Сенч ще успее да ми осигури каюта, или ще трябва да се настаня където намеря. Казах си, че е безсмислено да се питам такива неща. Каквото и да ме чакаше, щях да му мисля, когато му дойде времето. Горчиво си помислих, че не ми се ходи никъде.