Кръвта на елфите
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #3
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-404-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвта на елфите». Краткое содержание книги:
Потопиха се в тъмната бездна, в безкрайно дългия черен тунел между колоните и арките. Плотка вървеше уверено и охотно, без да обръща внимание на непрогледния мрак, бодро подрънквайки с оковите по каменните плочи…
Пред тях, в края на тунела, внезапно светна червена отвесна линия. Нарасна и се разшири, превърна се във врата, през която се изливаше светлина — трепкащ блясък на факли, закрепени за железни стойки по стените. На вратата се появи черна, размазана сред блясъка фигура.
— Кой е? — чу Цири зловещ металически глас, наподобяващ лаене на куче. — Гералт?
— Да, Ескел. Аз съм.
— Влизай.
Вещерът слезе от кобилата, свали Цири от седлото, пусна я на земята, подаде й вързопчето, в което тя веднага се вкопчи с двете си ръце, съжалявайки, че е прекалено малко, за да може да се скрие цялата зад него.
— Почакай тук с Ескел — каза Гералт. — Аз ще отведа Плотка в конюшнята.
— Ела на светло, малкия — промърмори мъжът, когото вещерът бе нарекъл Ескел. — Не стой в тъмното.
Цири вдигна глава, погледна в лицето му и едва не изпищя от ужас. Той не беше човек. Макар и да стоеше на два крака, макар и да миришеше на пот и дим, макар и да носеше нормални човешки дрехи, той не беше човек. „Нито един човек — помисли си тя — не може да има такова лице.“
— Е, какво чакаш? — повтори Ескел.
Тя не помръдна. Чуваше как звънтенето на копитата на Плотка се отдалечава в мрака. Нещо меко и писукащо претича през крака й. Тя подскочи.
— Не стой в тъмното, хлапе, че плъховете ще ти прегризат ботушите!
Цири, стиснала вързопчето в ръка, бързо пристъпи към светлината. Плъховете под краката й се разпръснаха с писъци. Ескел се наведе, взе вързопчето и свали шапчицата й.
— Проклятие! — промърмори той. — Момиче. Само това ни липсваше!
Цири го погледна уплашено. Ескел се усмихна.
Тя видя, че той все пак е човек, че има съвсем нормално човешко лице, само дето е обезобразен от полукръгъл грозен белег, започващ от крайчеца на устата и стигащ до ухото.
— След като вече си тук, добре дошла в Каер Морхен — каза той. — Как се казваш?
— Цири — отговори вместо нея Гералт, който се появи безшумно от мрака. Ескел се обърна. Рязко, бързо, без да промълвят нито дума, двамата вещери се прегърнаха силно през раменете. Само за секунда.
— Жив си, Вълко.
— Жив съм.
— Е, чудесно. — Ескел измъкна факел от една от стойките. — Вървете. Аз ще затворя външната врата, че топлото излиза.
Тръгнаха по коридора. Тук също имаше плъхове — притичваха покрай стените, писукаха в тъмните отвори на страничните проходи, бягаха от трептящия кръг светлина, хвърляна от факела. Цири ускори крачка, стараейки се да не изостава от мъжете.
— Кой зимува тук, Ескел? Освен Весемир?
— Ламберт и Коен.
Слязоха по хлъзгави стръмни стъпала. Долу се виждаха отблясъци от светлина. Цири чу гласове, усети миризмата на дим.
Залата беше огромна, обляна от светлината на огън, бушуващ в голяма камина. Насред помещението имаше огромна тежка маса. Около нея можеха да се поберат поне десет души. Но в момента седяха само трима. Трима човеци. „Трима вещери“ — поправи се мислено Цири. Виждаше само силуетите им на фона на огъня от камината.
— Здравей, Вълко. Чакахме те.
— Здравей, Весемире. Здравейте, момчета. Хубаво е, че отново съм вкъщи.
— Кого си ни довел?
Гералт помълча известно време, после сложи ръка на рамото на Цири и лекичко я побутна напред. Тя пристъпваше непохватно, неуверено, присвита и прегърбена, навела глава.
„Страх ме е — помисли си момичето. — Много ме е страх. Когато Гералт ме намери и ме взе със себе си, мислех, че страхът никога няма да се върне, че вече е минало… И ето че, вместо да се окажа вкъщи, съм в този страшен, мрачен, порутен замък, изпълнен с плъхове и кошмарно ехо… Отново стоя пред червената огнена стена. Виждам ужасяващите черни фигури, виждам вторачените в мен зли, неестествено блестящи очи.“
— Кое е това дете, Вълко? Кое е това момиче?
— Тя е моето… — Гералт се сепна. Тя усети върху раменете си неговите силни, твърди длани. И изведнъж страхът изчезна. Безследно. Червеният бушуващ огън излъчваше топлина. Само топлина. Черните силуети бяха силуети на приятели. Покровители. Блестящите очи изразяваха любопитство. Загриженост. И безпокойство…
Дланите на Гералт стиснаха раменете й.
— Тя е нашето предопределение.
Втора глава
Наистина, няма по-отвратително нещо от тези чудовища, омразни на природата, наречени вещери, защото са плодове на гнусно магьосничество и сатанизъм. Това са мерзавци без достойнство, съвест и скрупули, истински адски изчадия, способни само да убиват. Няма място за такива като тях сред порядъчните хора.