Кръвта на елфите

— Знаете какво да правите — прошепна Риенс. — Угаси кандилото.

Смрадливецът отпусна въжето. Лютичето се просна безсилно на земята, но по такъв начин, че успя да види как онзи с кандилото застана до вратата, а Смрадливеца с дълъг нож в ръка се стаи от другата й страна. През процепите в дъските се виждаха светлините на бордея, поетът чуваше долитащите от там глъчка и пеене.

Вратата изскърца и се отвори, на прага застана ниска фигура, обгърната с наметало, и с кръгла, плътно прилепнала към главата шапка. След кратко колебание жената прекрачи през прага. Смрадливеца скочи към нея и в движение замахна с ножа. В следващия миг падна на колене, защото ножът не срещна съпротивление, премина през гърлото на фигурата като през кълбо дим. Защото фигурата наистина беше кълбо дим, което вече започваше да се разсейва. Но преди да се разсее напълно, в свинарника влетя втора фигура — неясна, тъмна и пъргава като невестулка. Лютичето видя как тя хвърли наметалото си към този с кандилото и прескочи Смрадливеца, видя как нещо проблесна в дланта й, чу как Смрадливеца се задави и започна да хрипти диво. Вторият бабаит се освободи от наметалото, скочи, замахна с ножа. От дланта на тъмната фигура със съскане се изстреля огнена мълния и със зловещ трясък се разля като вряло олио върху лицето и гърдите на бабаита. Той закрещя ужасено, свинарникът се изпълни с отвратителната воня на горящо месо.

В този момент Риенс я нападна. Запратената от него магия освети мрака със син блясък, в който Лютичето видя стройна жена с мъжки дрехи, която жестикулираше по странен начин с двете си ръце. Мярна я само за секунда, защото синята светлина изчезна внезапно в грохота на ослепителна светкавица и Риенс с яростен рев полетя назад, рухна върху дървената преграда и я счупи с трясък. Жената с мъжки дрехи скочи след него, в ръката й се мярна кама. Свинарникът отново се изпълни с блясък, този път жълт, бликащ от светещ овал, появил се внезапно във въздуха. Лютичето видя как Риенс скочи от глинения под, хвърли се към овала и мигновено изчезна.

Овалът помръкна, но преди да угасне напълно, жената успя да стигне до него и да извика нещо неразбираемо, протягайки ръка. Нещо запращя и забуча, гаснещият овал за миг бе обхванат от фучащ огън. От някъде далеч, много далеч до Лютичето долетя неясен звук, много подобен на вик от болка. Овалът угасна напълно, в свинарника отново се възцари мрак. Поетът усети, че силата, сковала устата му, изчезва.

— Помощ! — извика той. — Помогнете ми!

— Стига си крещял, Лютиче — каза жената, клекна до него и разряза въжетата с кинжала на Риенс.

— Йенефер? Ти ли си това?

— Нали не искаш да кажеш, че си забравил как изглеждам? А и гласа ми, предполагам, не си го забравил с музикалния си слух. Можеш ли да станеш? Нали не са ти счупили някоя кост?

Лютичето се изправи с усилие, изстена, разтри вдървените си ръце.