Портата на Птолемей
- Автор: Страуд Джонатан
- Серия: Трилогия за Бартимеус #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Христов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портата на Птолемей». Краткое содержание книги:
Въпреки че може би беше малко по-слаба в лице от умората и липсата на достатъчно храна, въпреки че може би имаше малко бръчки около очите, тя все още притежаваше същата жизнена енергия, която я бе отвела при Съпротивата, а след това й бе помогнала да оцелее. Тази сила я крепеше в преследването на един амбициозен проект, както и в поддържането на поне две фалшиви самоличности.
Беше си взела квартира на третия етаж на една порутена градска къща в Западен Лондон, на уличка близо до фабриките за боеприпаси. Под и над гарсониерата й имаше още няколко стаи, които бяха направени от предприемчивия собственик на старата сграда. Всяка от тях бе заета, но с изключение на домоуправителя, един дребен мъж, който живееше на приземния етаж, Кити не бе говорила с никой от наемателите. Понякога се разминаваше с тях по стълбите: мъже и жени, стари и млади, всички живееха един изолиран и анонимен живот. Това я задоволяваше: тя харесваше и се нуждаеше от усамотението, което къщата й предлагаше.
В стаята й нямаше много неща. Малка бяла готварска печка, хладилник, кухненски шкаф и в ъгъла, зад една завеса, мивка и тоалетна. Под прозореца, който гледаше през истински лабиринт от стени и занемарени дворове към гърба на отсрещните къщи, имаше объркана купчина чаршафи и възглавници: леглото на Кити.
До него в спретнати купчинки се намираха светските й вещи: дрехи, консерви с храна, вестници, скорошни памфлети за войната. Най-ценните й предмети бяха скрити на разнообразни места под матрака (сребърен диск за хвърляне, увит в носна кърпа), в казанчето на тоалетната (запечатана пластмасова торбичка, съдържаща документите за новата й самоличност) и на дъното на торбата с прането (няколко дебели книги, подвързани с кожа).
Понеже беше практична, Кити не беше особено привързана към стаята си. Това беше място за спане и толкова. Тя не прекарваше много време в нея. Все пак беше неин дом и тя бе живяла там в продължение на три години.
Името, което бе дала на хазяина, беше Клара Бел. То фигурираше в документите, които носеше със себе си най-често — подпечатаната лична карта и адресните, здравни и образователни документи, които удостоверяваха скорошното й минало. Те бяха подправени за нея с огромно умение от стария господин Хирнек, бащата на Якоб, който й бе направил и отделен комплект под името Лизи Темпъл. Тя не притежаваше никакви документи с истинското си име. Само нощем, когато лежеше в леглото, когато завесата бе дръпната, а единствената лампа изключена, тя отново ставаше Кити Джоунс. Това бе самоличност обвита в мрак и мечти.
Няколко месеца след заминаването на Якоб, Клара Бел беше работила в печатницата на Хирнек, където доставяше току-що подвързани книги и печелеше минимална надница. Това не продължи дълго — Кити не искаше да излага приятелите си на опасност чрез твърде голяма близост и бързо си намери вечерна работа в една кръчма край реката. Преди това обаче еднообразните задължения й бяха осигурили една изключително необикновена възможност.
Една сутрин Кити бе извикана в офиса на господин Хирнек и й връчиха да достави един пакет. Беше тежък, миришеше на лепило и кожа и беше внимателно овързан с канап. Имаше етикет: ГОСПОДИН Х. БЪТЪН, МАГЬОСНИК.
Кити погледна адреса.
— Ърлс Корт — рече тя. — Там няма много магьосници.
Господин Хирнек почистваше лулата си с един потъмнял джобен нож и парче плат.
— Сред нашите любими управници — каза той, хвърляйки една обгоряла частица — този Бътън се счита за непоправим ексцентрик. Достатъчно умел е според всички свидетелства, но никога не се е опитвал да се издигне в политиката. Работеше като библиотекар в Лондонската библиотека, докато не му се случи злополука. Изгуби единия си крак. Сега само чете, събира книги доколкото може и пише по малко. Веднъж ми каза, че се интересувал от знанието заради самото него. Следователно няма пари. Затова е в Ърлс Корт. Занеси му това, моля те.
Кити го бе направила и откри къщата на господин Бътън в един район със сиво-бели вили, високи и масивни, с огромни колони, подкрепящи впечатляващи веранди над вратите. Някога в тях бяха живели богатите; сега районът носеше тъжния ореол на бедност и разруха. Господин Бътън живееше в края на осеяна с дървета задънена улица, в къща, обградена от тъмни лаврови дървета. Кити бе позвънила на звънеца и чакаше на едно мръсно стъпало. Никой не отвори. Тогава забеляза, че вратата беше леко открехната.
Тя надзърна вътре: старо антре, различи тесни стелажи с книги по стените. Покашля се несигурно.