Лираел
- Автор: Никс Гарт
- Серия: Old Kingdom #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александра Павлова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лираел». Краткое содержание книги:
В продължението на „Сабриел“ носителят на наградата Aurealis за постижения в научната фантастика Гарт Никс изплита завладяваща история за разкрития, орисии и опасности.
Звучеше тъжна, докато казваше това, помисли си Лираел. Изглежда Тъчстоун си беше помислил същото, защото хвана ръката й в знак на подкрепа.
— Поне там са в безопасност — каза той и Сабриел кимна, а умората й отново пролича.
— Видяхме ги да прекосяват Стената, макар че може би става дума за следващия път, или по-следващия — увери ги Риел. — Елимер изглежда… ще изглежда… съвсем като теб, Сабриел.
— За щастие — каза Тъчстоун, смеейки се. — Въпреки че прилича на мен в някои други отношения.
Лираел разбра, че говорят за децата си. Знаеше, че имат две. Една принцеса, която беше почти на нейната възраст, и принц, който беше по-малък, но тя не знаеше с колко. Очевидно Сабриел и Тъчстоун ги обичаха много и те им липсваха. Това я накара да си припомни за собствените си родители, които сигурно никак не я бяха обичали. Тя отново си спомни докосването на онази нежна и хладна ръка. Ала майка й я беше изоставила, а кой би могъл да каже дали баща й изобщо знаеше за нейното раждане?
— Тя ще бъде кралица — каза един силен глас, насочил вниманието на Лираел отново в настоящето. — Тя няма да бъде кралица. Тя може би ще бъде кралица.
Това беше една от другите Клеър, възрастна жена, която говореше с пророчески глас, а очите й виждаха нещо повече от ледения къс, в който се бе втренчила. После изохка и политна напред, разперила ръце, за да смекчи падането си в снега.
Тъчстоун се хвърли напред и я хвана, преди да се удари в земята, изправяйки я на крака. Тя се олюля, все така нестабилна, с обезумели и блуждаещи очи.
— Далечно бъдеще — каза, а странният пророчески тембър бе изчезнал от гласа й. — Бъдеще, в което вашата дъщеря, Елимер, беше по-възрастна, отколкото сте вие сега, и властваше като кралица. Ала аз видях и много други възможни бъдещи развития, едно до друго, където няма нищо, освен дим и пепел, а целият свят е изгорял и разрушен.
Лираел усети как през цялото й тяло преминава тръпка, докато старата Клеър говореше. В гласа й звучеше такава убеденост, че тя почти успя да види с очите си безлюдните руини. Но как беше възможно целият свят да бъде изгорен и разрушен?
— Възможно бъдеще — намеси се Санар, опитвайки се да звучи спокойна. — Ние често зърваме моменти от бъдещето, които никога няма да се случат. Това е част от бремето на зрението.
— В такъв случай аз самият се радвам, че не го притежавам — отвърна Тъчстоун, докато оставяше все още треперещата Клеър в подкрепящите ръце на Санар и Риел. Той вдигна очи към слънцето, а после към Сабриел, която кимна. — Съжалявам, но се налага да потегляме.
Двамата със Сабриел се усмихнаха един на друг, извръщайки глави, така че само те двамата и Лираел видяха това. Тъчстоун свали мечовете си и ги сложи в кабината, после взе меча на Сабриел и остави там и него. Сабриел свали пояса със звънците и нежно го положи на земята, като внимаваше да не ги раздвижи. Лираел се запита защо си бяха направили труда да ги изваждат за толкова кратко време. После си даде сметка, че двамата живееха в такава опасност, че за тях беше втора природа да държат оръжията си под ръка. Подобно на охраната на търговците в Трапезарията тази сутрин. След като осъзна, че Абхорсен и кралят не се доверяват на защитата на Клеър, тя внезапно се замисли за собственото си безпомощно състояние. Какво щеше да направи, ако някой я нападнеше тук, след като всички се разотидат? Не беше сигурна, че ключът ще отвори вратичката отвън. Дори не се беше замислила за това, когато се покатери тук.
Лираел престана да гледа Хартиеното крило, обзета от паника, представяйки си една нощ тук отвън, и една чудовищна лапа, която я измъква от снега. Перспективата за една нежелана смърт никак не й се понрави. После погледът й беше привлечен от внезапно помръдване. Сабриел, която вече беше в Хартиеното крило, сочеше напред. Сочеше точно към скривалището й в снега!
— Може би ще пожелаете да проверите онази зелена светлина — каза тя и изведнъж думите й прозвучаха съвсем отчетливо. — Според мен онова, което се крие отдолу, е безопасно, но човек никога не знае. Сбогом, братовчедки Клеър. Надявам се скоро отново да се срещнем и да прекараме повече време заедно.
— А ние се надяваме, че ще можем да ви служим по-добре — каза Санар, гледайки към мястото, което бе посочила Сабриел. — И да виждаме по-ясно, както на Запад, така и пред собствените си носове.