Бунтовници

– Съжалявам, скъпа – казва той. – Просто следваме протокола.

По-възрастният мъж държи спринцовка. Няколко капки от онова, с което ме е инжектирал, са още вътре. Светлозелени, цветът на тревата. Започвам да мигам бързо и тъмните петна изчезват, но всичко все още се върти пред очите ми, сякаш се клатушкам напред-назад на люлеещ се стол.

– Как се чувствате? – пита по-младият мъж.

– Чувствам се… – „Бясна.“ Точно това се канех да кажа. Бясна на Питър. Бясна на Миротворците. „Но това не е истина, нали?“ Усмихвам се. – Чувствам се добре. Усещането е малко като… сякаш се нося по вода. Или се люлея. А вие как се чувствате?

– Замайването е страничен ефект от серума. Сигурно ще искате да си починете днес следобед. А аз съм добре. Благодаря, че попитахте – казва той. – Сега, ако желаете, може да си вървите.

– Ще ми кажете ли къде да открия Тобиас? – питам. Щом си представя лицето му, обичта ми започва да бълбука и аз желая само едно – да го целуна. – Исках да кажа Фор. Той е красавец, нали? Просто не мога да си обясня защо ме харесва толкова. Аз не съм чак толкова хубава, а?

– Май наистина е така – отвръща мъжът. – Но ако се постараете, може да бъдете хубава.

– Благодаря – казвам. – Много мило от ваша страна.

– Мисля, че ще го намерите в овощната градина – продължава той. – Видях го навън след сбиването.

Изсмивам се кратко.

– Сбиването. Ама че глупава работа…

Наистина сега ми се вижда голяма глупост да стовариш юмрука си върху някой друг. То е като милувка, но доста по-здрава. Милувката е много по-приятна. Може би трябваше да погаля Питър по ръката. Така и двамата щяхме да се почувстваме по-добре. И сега кокалчетата на юмрука ми нямаше да ме болят.

Ставам и тръгвам към вратата. Налага се да се подпра на стената, за да запазя равновесие. Поемам пак по коридора, като се препъвам – сама се кискам на залитането си. Непохватна съм, каквато бях като малко дете. Мама често ми се усмихваше и казваше: „Внимавай къде стъпваш, Беатрис. Не искам да се нараниш“.

Излизам навън и сега зеленото на дърветата ми се вижда още по-зелено. Толкова е наситено, че почти мога да го вкуся. Сигурно наистина мога да го усетя върху езика си, също като тревата, която дъвчех като малка, за да проверя каква точно е на вкус. Заради замайването едва не се търкулвам по стълбището и избухвам в смях, когато тревата започва да гъделичка босите ми ходила. Тръгвам неуверено към овощната градина.

– Фор! – провиквам се. Защо крещя някакво си число? А, да. Защото това е неговото име. Провиквам се пак: – Фор! Къде си?

– Трис! – разнася се глас откъм дървото вдясно. Все едно самото дърво ми говори. Изсмивам се, но това е просто Тобиас, който се е навел сред клоните.

Втурвам се към него, земята се накланя на една страна и аз едва не падам. Ръката му ме подхваща през кръста и ми помага да застана здраво на крака. Докосването му предизвиква тръпка по цялото ми тяло и вътрешностите ми пламват, сякаш пръстите му са ги подпалили. Пристъпвам още по-близо, притискам се плътно до тялото му и повдигам лице към неговото да го целуна.