Войната на близнаците

— Събуди брат ми! — изръмжа Рейстлин и моментално се закашля, борейки се за въздух. Опита се да каже още нещо, ала кашлицата му позволи единствено да направи немощен жест с ръка. Очите му блестяха, а лицето му бе изкривено от такава ярост, че Кризания за момент бе готова да изпадне в паника.

Магьосникът изморено притвори клепачи и сложи ръка на гърдите си.

— Моля те — прошепна измъчено. — Болката...

— Разбира се — кимна Кризания, завладяна от внезапен срам.

Какво ли беше всекидневно да ти се налага да живееш с подобна болка? Тя разкъса на две завесата от раменете си и нежно го зави. Той кимна, без да успее да проговори. Кризания се изправи и разтреперано тръгна към мястото, където лежеше Карамон.

Посегна към рамото му, но се поколеба. Ами ако все още не можеше да вижда? Или можеше да вижда и решеше... да убие Рейстлин?

Колебанието ѝ продължи не повече от секунда. Решително положи длан на рамото му и го разтърси. "Ако опита нещо — каза си сурово, — ще го спра. Вече го направих веднъж."

Усещаше втренчените погледи на спотаените в мрака същества. Наблюдаваха всяко нейно движение.

— Карамон — повика го тихо. — Карамон, моля те, събуди се! Нуждаем се от...

— Какво? — войнът се изправи, а ръката му несъзнателно посегна към дръжката на меча... за да не я открие.

Очите му се фокусираха върху Кризания. С облекчение, примесено със страх, тя осъзна, че я виждаше. Взираше се в нея неразбиращо. После се огледа неуверено.

Най-накрая, заедно с прииждането на спомените, в очите му нахлу болка, която накара мускулите на челюстта му конвулсивно да се свият. Той се втренчи студено в Кризания.

Жената вече беше на път да каже първото, което ѝ хрумнеше, каквото и да е — извинение, обяснение, укор, когато чертите му изведнъж омекнаха и студенината се замени със загриженост.

— Лейди Кризания — каза той, като се изправи и ѝ подаде завесата. — Вие замръзвате! Ето, завийте се с това.

Още преди тя да е успяла да отвори уста, за да протестира, Карамон вече нежно я бе загърнал. Забеляза, че докато го правеше, войнът хвърли бърз поглед към своя близнак. Очите му обаче се плъзнаха през Рейстлин, сякаш магьосникът не съществуваше.

Кризания улови ръката му:

— Карамон, той ни спаси живота. Направи магия. Онези... неща... в тъмнината ни оставиха на мира, само защото той им заповяда!

— Нищо чудно, ако са разпознали в него един от своите — отвърна дрезгаво войнът със сведен поглед и опита да издърпа ръката си от нейната.

Тя не му позволи:

— Мислиш си, че сега е удобен момент да го довършиш, нали? — запита гневно. — Да, напълно безпомощен е... И сигурно въобще не те интересува, че ако го направиш, с нас ще бъде свършено?

—  Не мога да го убия — отговори Карамон. Очите му изглеждаха по-кафяви и чисти от всякога. Кризания за пореден път осъзна до каква степен двамата братя си приличаха. — Да говорим направо, дъще на Най-уважавания. Ако опитам нещо подобно, ще ме ослепиш отново. — Войнът отблъсна ръката ѝ. — Поне един от нас трябва да запази трезвия си разсъдък — добави той.