Убийствен бизнес

Тя прокара пръсти по главата ми и ми се усмихна лукаво.

— Ти приключваш — уточни тя, — аз влияя.

Говорим за удара на прелъстителната продажба. Не е чудно, че аз бях омагьосан веднага. Като погледна назад, запознанството ми с Лизи стана по същото време (през пролетта на деветдесет и трета), когато нюйоркският ми късмет започна да се променя. До този момент си погребвах живота като Администратор по наемане на работа в една голяма комерсиална трудова агенция в Мидтаун. Това бе една от многото служби, водещи до задънена улица, на които се озовавах откак най-напред попаднах в града шест години по-рано.

Говорейки професионално, бях започнал да се чувствам като неудачник — неспособен да стигна по-далеч от досадните безперспективни служби, предлагани на задните страници на Ню Йорк таймс. Най-напред самото ми установяване в града ми изглеждаше като триумф. Намерих си невзрачен, в работнически стил, апартамент с една спалня за осемстотин и петдесет долара месечно на Седемдесет и пета, между Първо и Йорк (напълно в този дух на ниския наем — вана в кухнята). После се хванах на първата работа, която успях да намеря „Телепродажби“ в Братя Брукс — (т.е. тъпанарят, който приема глупавите ти поръчки по телефона). Определено нямах кариеристични цели. Не знаех какво точно искам да правя когато израсна. Всичко, което знаех, беше: Ню Йорк е центърът на космоса. Място, което всеки като мен (въоръжен както с безгранична амбиция, така и с безграничен работохолизъм) може най-накрая да завладее.

Човече, не заслужавах ли да ме изритат по хлапашкия задник! Както разбрах много бързо, едно момче от Мейн с диплом от третокласен държавен университет и без връзки не можеше да превземе Манхатън точно за една нощ. Вярно, опитах се да нахлуя на Уолстрийт — но конкуренцията за места беше брутална и онези, които влизаха през задните вратички, или онези от добрите училища винаги печелеха. Момчета като мен, от друга страна, бяха хванати в адския капан на служителите от средното ниво.

Макар че бях отчаян да намеря някаква административна работа, аз продължавах да подскачам от по-ниска към още по-ниска длъжност, като винаги се надявах, че тя може да ме доведе до повишение. Даже когато приемах телефонни поръчки при Братя Брукс, не преставах да се опитвам да си проправя път към мениджърския отдел на организацията — само за да ми кажат, че, при моето отчаяно ниско входно положение, ще трябва да работя няколко години, преди да бъде обмислено повишението ми.

Но аз не исках да прекарам три години, вързан за слушалката, задавайки на клиентите въпроси като: Какво искате — пуловер с висока яка или отворен? Знаех, че имам умения, талант — нещо, което най-накрая щеше да ми позволи да разцъфтя в Ню Йорк. Проблемът беше: все още не бях разбрал какъв е този талант.