Чест
- Автор: Shafak Elif
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Чест». Краткое содержание книги:
Непознатият можеше и да лъже. Винаги имаше вероятност пък била тя и малка, злото да се прикрива. Докато вървеше в нощта след мъжа, Джамила осъзнаваше, че могат да я отвлекат, да я изнасилят и убият. Тя нямаше друг избор, освен да се довери. Не на него, а на Него. Беше вярно обаче и че имаше неписани правила, които не дръзваше да наруши никой в здрав разум. Акушерките, онези, които израждаха новородените, бяха почти свещени. Джамила се крепеше като тънка паяжинка между невидимия и видимия свят.
След като сложи в огнището още дърва, тя закрепи върху огъня медното джезве. Вода, захар и кафе — все неща, които се набавят трудно. Но семействата й носеха подаръци през цялото време: къна, чай, бисквити, шафран, шамфъстък, фъстъци и тютюн, доставени нелегално през границата. Джамила знаеше, че ако взима пари, ще й плащат еднократно. Но ако й се отблагодаряваха с дребни неща, те щяха да пристигат, докато е жива.
Разбърка кафето леко, внимателно. Кафето е като любовта, колкото по-търпелив си с него, толкова по-хубаво става, разправяха. Но Джамила не разбираше много от тези неща. Беше се влюбвала веднъж и вкусът беше кисел и тъмен. Беше си опарила езика и вече не говореше за това.
Докато гледаше вторачено надигащата се пяна, наостри уши — да чуе звуците, близки и отвъдни. В долината бе пълно с призраци. Тук имаше твари, не по-големи от зрънце ориз, невидими за невъоръженото око, но въпреки това могъщи и пагубни. По прозорците почукваха птици, от водата в кофите отскачаха буболечки, сякаш се плъзгаха по повърхността на езеро. Джамила вярваше, че всичко си има език. Гръмотевичната буря, утринната роса, насекомите, които пълзяха из захарницата… Понякога й се струваше, че разбира какво казват.
Нямаше нещо, което да обича повече от това да е акушерка. Беше призванието й, единствената й съдба. Затова и в мъгла, и под прежурящото слънце, и в еднометров сняг, по всяко време на деня и на нощта беше на разположение и чакаше да почукат на вратата й. Никой не го знаеше, но дълбоко в сърцето си Джамила вече бе омъжена. Беше омъжена за своята орис.
Нещо изпука навън в нощта. Джамила свали кафето от огъня и наля малко в порцеланова чашка с нащърбена дръжка. Започна да го пие на бавни глътки. Огънят приличаше на живота й, отвътре тлееше и не пускаше никого да се доближи, а ценните мигове изгаряха и се превръщаха в жарава — точно като умиращи мечти.
Някъде в далечината изписка птица — кукумявка. Майка на разрухата, както я наричаха местните хора. Избуха още веднъж, този път по-дръзко. Стиснала очи, Джамила продължи да седи с мисли, които сякаш затрепкаха. Въпреки трудностите тя помнеше детството си като щастливо. Понякога едната от близначките се правеше на майка, а другата — на невръстно дете. Макар и по-голяма с три минути, Пембе все беше бебето, а Джамила — майката, която се опитва да я сдържа, да я направлява и утешава. Люлееше я, пееше й приспивни песни, разказваше й приказки. Сега, когато се връщаше към тези игри, Джамила се изненадваше колко сериозни са били.
Помнеше как веднъж баща им Берзо ги заведе в град, където откриха фонтан на желанията. На него идваха жени, които мечтаеха да родят дете, свекърви, които искаха да направят магия на снахите си, и непорочни девойки, които бленуваха за богат съпруг — всички те хвърляха във водата монети. След като всички си тръгнаха, Пембе запретна поли, нагази във фонтана и събра монетите. После двете си плюха на петите и хукнаха с развълнувани писъци към най-близкия магазин, където си накупиха дъвки и захарни пръчки.
Колкото и да й хареса на Джамила приключението, след това се почувства виновна. Те бяха крадли. По-страшно. Това, че бяха откраднали желанията на хората, беше много по-непростимо, отколкото да откраднат парите им.
— Я не се размеквай — рече Пембе, след като сестра й разкри притесненията си. — Те вече са се разделили с монетите, ние просто ги прибрахме, това е.
— Да, но към монетите са прикачени молитви. Ако някой ти открадне тайното желание, ще се разстроиш, нали? Аз бих.
Пембе се изхили.
— И какво е тайното ти желание?
Джамила заекна, почувства се притисната в ъгъла. Всъщност искаше някой ден да се омъжи — за предпочитане с булчинска рокля и с торта с маслен крем, каквито правеха в града, — но това не бе чак толкова важно. Искаше й се да има деца, но дали защото наистина копнееше за тях, или защото всички й повтаряха, че така е редно? Щеше да бъде хубаво да има къща на село и да обработва земята, но това бе по-скоро някаква представа, не истинска страст. Сега, като се позамисли, Джамила се зарадва, че е просто крадец, а не посетител на Фонтана на желанията. Ако й бяха дали монета и й бяха казали да си пожелае нещо, тя сигурно нямаше да знае какво.