Гори, вещице, гори!
- Автор: Меррит Абрахам Грэйс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Гори, вещице, гори!». Краткое содержание книги:
В гласа му се долавяше зле прикрито вълнение.
— Разбира се, щом е важно — отговорих аз, след като прелистих бележника с ангажиментите си. — Открихте ли нещо, Рикори?
— Не зная — отговори колебливо той. — Струва ми се, че да.
— Имате предвид… — аз даже не се опитах да скрия собственото си нетърпение. — Имате предвид хипотетичното място, което обсъждахме ли?
— Може би. Ще разбера по-късно. Сега отивам там, където по всяка вероятност се намира то.
— Рикори, кажете ми, какво очаквате да откриете?
— Кукли — отговори той.
И, сякаш за да избегне повече въпроси от моя страна, затвори, преди да успея да реагирам.
Кукли!
Седнах и започнах да разсъждавам. Уолтърс е купила кукла. И на същото това непознато място, откъдето я е купила, е получила изгарянето, което я е разтревожило толкова силно — или може би не точно то, а светкавичното му изцеряване. След разказа на Робинс за мен вече нямаше никакво съмнение, че Уолтърс приемаше за причина на страданието си именно тази рана и че се опита да ни го каже. Не бяхме сбъркали в нашата интерпретация на онова първо отчаяно волево усилие, което описах. Разбира се, тя може и да грешеше. Изгарянето, или по-скоро мехлемът може и да нямаха абсолютно нищо общо със състоянието й. Но Уолтърс много бе обичала едно дете. Общият интерес на всички умрели като нея бяха децата. А децата обичат кукли. Интересно, до какво ли се беше добрал Рикори?
Позвъних на Брейл, но никой не ми отговори. Обадих се на Робинс и й казах веднага да ми донесе куклата. След малко тя пристигна.
Куклата беше невероятно красива. Беше дървена, с гипсово покритие. Имаше странно одухотворен вид. Кукла-бебе с личице на елф. Роклята й беше изящно избродирана — национална носия на страна, която не можах да определя. Помислих си, че е направо като за етнографски музей и че едва ли е била по джоба на сестра Уолтърс. Нямаше нито марка на производителя, нито на продавача, така че не можеше да се разбере откъде е взета. Проучих я много подробно и я поставих в едно чекмедже. Сетне зачаках нетърпеливо завръщането на Рикори.
В седем часа звънецът на входната врата огласи къщата с някаква продължителна неумолимост. Отворих кабинета си, чух гласа на Маккан в коридора и му извиках да се качи. От пръв поглед разбрах, че нещо не беше наред. Мургавото лице със стиснати устни беше прежълтяло, а погледът му бе замаян.
— Елате долу в колата — произнесе той с вдървени устни. — Мисля, че шефът е мъртъв.
— Мъртъв! — възкликнах аз, изтичах на един дъх по стълбите и се озовах при колата. Шофьорът стоеше пред нея. Отвори я и аз видях Рикори свит в ъгъла на задната седалка. Не можах да напипам пулса му, а когато повдигнах клепачите му, очите му се впериха безжизнено в мен. Но още не беше изстинал.
— Внесете го вътре — наредих аз.
Маккан и шофьорът го дотътриха до кушетката за прегледи в кабинета ми. Оголих гърдите му и допрях стетоскопа. Не можах да доловя никакъв признак на сърдечна дейност. Нямаше и дихателна. Направих още няколко бързи теста. По всичко личеше, че Рикори е мъртъв. Извърших и процедурите, към които лекарите прибягват при съмнителните случаи, но без никакъв резултат.
Маккан и шофьорът през цялото време стояха плътно зад мен. Прочетоха заключението по лицето ми. Видях как стреснато си размениха погледи — очевидно и двамата изпаднаха в паника. Шофьорът ми се стори по-разтревожен, отколкото Маккан. Последният ме попита с монотонен глас:
— Възможно ли е да е отрова?
— Да, би могло… — и млъкнах.
Отрова! И това мистериозно излизане, по повод на което ми беше телефонирал! И възможността за използването на отрова при другите случаи! Но тази смърт — отново изпитах съмнение — не беше като останалите.
— Маккан, кога и къде забеляза нещо нередно?
Той отговори с все същия равен глас:
— Шест пресечки надолу преди къщата ви. Шефът седеше плътно до мен. И изведнъж изстена: „Исусе!“. Като че ли се уплаши. Хвана се за гърдите, изпъшка и се вцепени. Аз го попитах: „Какво има, шефе, нещо боли ли те?“ Той не ми отговори, само се килна върху мен с широко отворени очи. Видя ми се мъртъв, затова извиках на Пол да спре колата и двамата го огледахме. После се понесохме като бесни и ето ни тук.
Отворих шкафчето с напитките и им налях по едно бренди. Имаха нужда от него. Покрих Рикори с чаршаф.
— Я седнете — казах аз, — а ти, Маккан, ми разправи какво точно се случи от момента, в който заминахте с господин Рикори. Без да пропускаш нито една подробност.