Първият гроб отдясно

— Кафето тръгна ли вече?

Куки се предаде и провери кафеварката.

— Ама не, това си е живо изтезание. Като китайско водно мъчение6, само че по-безчовечно.

— Мама е в тежка фаза. Снощи ни свърши кафето.

— Олеле! — възкликнах и се ухилих на Куки.

Тя седна до мен на барплота, а Амбър се залови да преравя шкафовете ми за ванилови вафли.

— Забравих да ти кажа — рече Куки. — Амбър иска баща ти да купи машина за терияки7, та да може да пее на самотниците в бара.

— Добра певица съм, мамо. — Само дванайсетгодишна може да изрече думата „мамо“ така, че да звучи като богохулство.

Наведох се съм Куки.

— Тя знае ли, че се казва „караоке“?

— Не — пошепна Куки.

— Ще й кажеш ли?

— Няма, така е по-забавно.

Засмях се, после си спомних, че Куки имаше записан час за лекар предишния ден.

— Как мина прегледът? Откриха ли ти умствени заболявания, за които трябва да знам?

— Не, но възродиха уважението ми към овлажняващото желе.

— Фиона дойде! — извика Амбър, като затвори рязко клетъчния си телефон и изтича навън. После се втурна обратно, целуна майка си по бузата, целуна и мен по бузата — здравата — и отново хукна през вратата.

Куки я изпрати с поглед.

— Като дрогиран ураган е.

— Мислила ли си за валериан? — попитах я.

— За нея или за мен? — Куки се засмя и тръгна към кафеварката. — Първата чаша е за мен.

— Че кога не е била? Какво каза лекарят?

Куки не обича да говори за това, но преди време се беше борила с рак на гърдата и ракът за малко не беше надвил.

— Знам ли — сви рамене тя. — Праща ме при друг лекар, нещо като гуру в медицинската общност.

— Сериозно? Как се казва?

— Доктор… Дявол го взел, забравих.

— А, този ли — усмихнах се аз. — И какво, добър ли е?

— Така се говори. Изобретил някакви вътрешни органи ли, що ли…

— Е, това си е плюс.

Тя наля кафе в две чаши и отново се настани до мен.

— Не, добре съм. — Разбърка захар и сметана в кафето си. — Мисля, че лекарят ми просто иска да се застрахова срещу повторение на историята.

— Предпазлив е — казах и също взех да си разбърквам кафето. — Харесвам това у хората, особено у онези, които имат власт над живота и смъртта.

— Само не искам да се тревожиш. От години не съм се чувствала така добре. Мисля, че ти ми даваш енергия. — Тя ми намигна иззад чашата си.

След продължителна глътка я попитах:

— Това не е ли работа на Амбър?