Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Бен Симон бе намерил два трупа на такива жени — почти деца, най-вероятно дори още не кървяха с луната. Сигурно бяха опитали да избягат от жестокото си съществувание и се бяха отдалечили дотолкова, доколкото им бе позволила пустинята. Убиецът откри телата под свлачище от пясък и камъни, когато един ден излезе на лов. Момичетата се държаха за ръка, вперили отворените си очи в отвъдното. И двете имаха дълги черни плитки и бяха облечени в оцветените с индиго наметки на техния народ. Лежаха на земята в очакване на смъртта по начина, по който булката очаква своя младоженец, а дланите на ръцете и стъпалата на краката им бяха оцветени с къна в сложните символи на церемонията таниа, за да могат да донесат късмет на мъжа, за когото ще се омъжат. Може би съпругът им ги е тормозил и не е имало кой да им помогне, или пък просто ги е изоставил. Може би бяха избягали заедно преди сватбата и се бяха изгубили.
Почиствах гърнето за готвене, когато Бен Симон ме повика с жест. Последвах го, въпреки че не бе говорил с мен, откакто ме беше предупредил за опасността. Отведе ме, за да видя двете момичета. Ние не разговаряхме, дори не се поглеждахме. Когато прахолякът се отдръпна, разкривайки телата, се запитах защо бе избрал точно мен, за да сподели откритието си. После вдигнах глава и видях, че този жесток убиец, който бе заклал толкова много хора, който бе отмивал кръвта от ръцете си нощ подир нощ, чието лице беше разделено на две от назъбения белег, има сълзи в очите си.
Стояхме под потъмняващото небе в онзи час, когато пясъците придобиват тъмносин цвят. Онова време от деня, когато хората, бродещи из пустинята, често виждат миражи и се кълнат, че камъните под краката им се превръщат в море. Може би двете деца съпруги бяха помислили, че са спасени от морето на мъртвите, и го бяха предпочели пред живота, в който са били третирани като зверове и са търгували с тях като със сребърници. Внезапно разбрах какво иска да ми каже Бен Симон. Казваше ми, че никога не би ме тласнал към подобен край. Щеше да ме защитава и да се грижи за мен. Съдбата ми се разкри, докато той нежно погребваше тези две посестрими съпруги, разкри се пред очите ми с такава сигурност, сякаш самата Книга на живота бе паднала разтворена в краката ми на земята.
Никога нямаше да поискам да избягам от него.
Всяка нощ се свивах на кълбо в пещерата, будна дълго след като останалите вече бяха заспали. Но не бях единствената, чиито очи оставаха отворени. Една нощ Бен Симон дойде при мен. Легна на каменния под и ме прегърна. Очаквах го, но в този момент бях твърде зашеметена, за да се помръдна или да извикам. Той сведе очи към мен и този път погледът му проникна дори по-дълбоко в сърцето ми, отколкото при пресъхналия кладенец или край гроба на двете съпруги. Знаех, че ме вижда наистина. Виждаше, че съм свикнала да изпълнявам заповедите на мъжете, че съм последвала баща си в бягството му от Йерусалим, без да му задам нито един въпрос. Но в мен имаше и нещо друго и Бен Симон бе видял и него. Бе прозрял, че изгарям вътрешно и съм самотна, пленница на лъва от моите сънища и на ангела, когото очаквах; бе отгатнал, че бремето на собственото ми раждане ме смазва.
Най-вероятно скоро щяхме да умрем, а костите ни щяха да се белеят върху скалите. Щяхме да бъдем разкъсани от ноктите на орлите и челюстите на чакалите. Щяхме да полетим с вятъра и да се превърнем в пепел. Но не сега. Не му бе дошло времето. Все още бяхме живи. Бен Симон плъзна длан под туниката ми. По ръката му имаше изпъкнали, тъмносини вени, които можех да видя в мрака. Почувствах досега на набъбналия му член. Бях ужасена, че ще ме разкъса на две, но не се опитах да го спра. Изгарях по начина, по който листата на наровете изгарят през месеца на Ав. В един миг са зелени, а в следващия — обхванати от пламъци. Сия бе права. Аз наистина бях като огнено дърво: колкото повече изгарях, толкова по-жива се чувствах. Ако се бе приближила по-близо до мен, щеше да усети миризмата на огъня и да бъде предупредена, но вместо това тя ме бе приела за своя приятелка.
Бен Симон прокара ръка между краката ми. Чух се как простенвам. Той бързо покри устата ми със свободната си ръка. Останалите бяха в далечния край на пещерата; не биваше да ни чуят. Прошепна ми, че тишината е единственото, което някога ще поиска от мен. Аз кимнах и той махна ръката си от устата ми.