Джулиет гола

Тя отвори уебсайта (по някаква причина го беше добавила в отметките си) и разпечата текста, за да може да се съсредоточи по-добре. Още преди да стигне до края, вече беше бясна на Дънкан. Беше я яд на неговото самодоволство, на неприкритото му перчене пред феновете, с които уж трябваше да го свързва някакво родство; беше я яд и на неговата дребнавост и неспособност да сподели нещо ценно с другите членове на тази малобройна и изолирана общност. Но най-много я беше яд на неговото превратно тълкуване. Как можеха тези наброски на песни да са по-добри от завършения продукт? Как може нещо полуготово да е по-добро от произведение, преминало обработка, шлифовка, оформяне и структуриране, докато се постигне желаният ефект, при който музиката да изразява онова, което искаш да изрази? Колкото повече се занимаваше с нелепото писание на Дънкан, толкова повече се ядосваше, докато накрая толкова побесня, че чак се учуди от себе си. Тъкър Кроу беше хобито на Дънкан, а хората с хобита вършат странни неща. Само че слушането на музика не е като събирането на пощенски марки, риболова или строенето на кораби в бутилка. Слушането на музика е нещо, което и тя обичаше, което правеше често и с удоволствие и което Дънкан по някакъв начин бе успял да развали, донякъде и с това, че я бе накарал да се чувства бездарна. Това ли беше истинската причина за гнева й? Тя прочете финала на статията още веднъж. „Живея с великите песни на Тъкър Кроу от почти четвърт век, но чак днес, докато гледах морето и слушах «Ти и твоят перфектен живот» такава, каквато Бог и Кроу са искали да бъде чута…“.