Джулиет гола
- Автор: Хорнби Ник
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вергил Немчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джулиет гола». Краткое содержание книги:
Когато Дънкан се прибра, Ани все още беше в кухнята и четеше „Гардиън“ на масата с чаша кафе. Той застана зад нея и я прегърна, като остана така малко по-дълго, отколкото й бе удобно.
— Това пък за какво? — попита тя с овладяна, но доловима обич. — Мислех, че си ми ядосан.
— Съжалявам. Беше глупаво и дребнаво от моя страна. Какво значение има кой пръв е чул албума?
— Знам. Трябваше да те предупредя, че е малко скучен. Но си помислих, че така ще се ядосаш още повече.
Сякаш юмрук се заби в стомаха му. Той я пусна, пое дълбоко въздух и изчака да отшуми първоначалният шок, преди да проговори отново.
— Не ти ли харесва?
— Става. Горе-долу е интересен, ако си слушал другия. Но не мисля, че ще си го пусна отново. А ти какво мислиш?
— Аз мисля, че е шедьовър. Мисля, че направо засенчва другия. А при положение, че другият е любимият ми албум на всички времена…
— Не говориш сериозно.
— Скучен! Господи! Кои други произведения са скучни според теб? „Крал Лир“? „Пустата земя“?
— Не прави това, Дънкан. Когато се ядосаш, преставаш да мислиш.
— Ти твърдиш, че съм ядосан?
— Не, но… Това не е домашна кавга. Просто обсъждаме, така да се каже, едно музикално произведение.
— Не и според теб. Според теб обсъждаме едно говно.
— Ето, виж се. Ти мислиш, че това е „Крал Лир“, аз мисля, че е говно… Стегни се, Дънкан. Аз харесвам другия албум. Подозирам, че повечето хора ще са на моето мнение.
— О, повечето хора. Знаем как мислят повечето хора. Мъдростта на шибаната тълпа. Господи. Повечето хора ще предпочетат да си купят албум на танцуващо джудже от някое риалити шоу.
— Дънкан Томсън, великият демократ.
— Просто… Толкова съм разочарован от теб, Ани. Мислех, че си по-сериозна.
— Ха така. Това е следващата стъпка. Вече говорим за моя нравствен недостатък. За моята слабост.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но е така. Ако не можеш да чуеш тук нищо…
— Какво? Моля те. Кажи. Искам да знам какво говори това за мен.
— Нищо ново.
— Което е?
— Което е не знам какво. Че си тъпа.
— Мерси.
— Не казах, че си тъпа. Казах, че си тъпа, ако не можеш да чуеш нищо тук.
— Е, не мога.
Той отново излезе и се върна на пейката при океана със своя айпод.
Изтече повече от час, преди да се сети за уебсайта. Ако побързаше, щеше да е първият, написал за албума. Нещо повече: щеше да е първият, открехнал Кроу-обществото за съществуването на този албум! Вече беше изслушал „Джулиет гола“ четири пъти и беше измислил доста неща, които искаше да каже за албума; но ако се мотаеше, можеше да изгуби предимството си. Пол Хил едва ли се беше свързал с друг човек от форума, но вероятно бе разпратил албума на доста хора. Трябваше да се прибере вкъщи, колкото и да го беше яд на Ани.
Все пак успя да се размине с нея. Тя говореше по телефона в кухнята, сигурно с майка си. (Кой тръгва да звъни на семейството си още с пристигането след екскурзия? Нима това не говореше за човека? Не беше сигурен какво точно. Но човек, който е толкова свързан със семейството си, особено с детството си, едва ли е в състояние да разбере суровите, зрели истини, звучащи в десетте песни на „Джулиет гола“. Може би някога щеше да разбере тези неща, но нямаше да е скоро.)
Общото им офис пространство се намираше на междинната площадка на стълбите. Агентът, който им продаде къщата, необяснимо защо бе убеден, че един ден щяха да използват малкото помещение като детска стая, преди да решат да се изнесат от града и да си купят къща с градина. При което щяха да продадат тази къща на друга млада двойка, която щеше да последва тяхната съдба. Дънкан се питаше дали липсата на деца не беше пряка реакция на тази потискаща предвидимост и дали тъкмо агентът не бе предизвикал, макар и несъзнателно, тяхното решение.