Ад на колела
- Автор: Уокър Джули Ан
- Язык: болгарский
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Ад на колела». Краткое содержание книги:
Беше очевидно, че птицата няма да лети в небесата в скоро време.
Все пак, ако оръжието на Ози/Итън и помещението зад нея — което би накарало всеки посетител на годишната световна хакерска конференция да изпадне в компютърния еквивалент на оргазмено блаженство — не можеха да я убедят, че нейното предположение за „Черните рицари“ АД е правилно, то гледката на този смъртоносен военен хеликоптер със сигурност премахваше последните й съмнения.
В крайна сметка изпитваше известно удовлетворение да знае, че през цялото време е била права. Григ е бил много повече, отколкото изцапана в грес маймуна в работилница за мотори. За съжаление, наред с тази истина се върна и дълбоката тъга, която я бе обхванала, когато спря пред портите на „Черните рицари“ АД; разочароването и угризенията, защото Григ бе мислил, че не може да й има доверие, за да й каже истината.
Защо, Григ?
Трябваше да му постави този въпрос, докато още беше жив. Да го накара да сподели тази част от живота си с нея. Да настоява, за да го опознае по-добре, вместо постоянно да прехапва език и да чака деня, в който той ще реши да й се довери.
Но беше твърде късно.
Причинената от разкаяние тежест, заседнала в гърлото й, откакто Нейт влезе в дома на родителите й и съобщи, че те никога отново няма да видят красивото лице на Григ, стана още по-голяма и заплашваше да я задуши. Премигна бързо и се опита да я преглътне.
Което никога не функционираше.
По дяволите!
Не плачи! Не плачи!
Никога не бе проявявала стоицизъм, по-скоро обратното. Веднъж, в самолета за Лондон, докато гледаше филма „Марли и аз“, рева толкова силно, че мъжът до нея ходи два пъти до тоалетната, за да донесе шепа салфетки в опита си да я успокои. Но това неконтролируемо избухване в плач без всякаква причина в последно време се бе превърнало в талант, който се надяваше скоро да изчезне, но не беше сигурна, че ще се случи. Не и когато загубата на Григ беше толкова прясна… толкова непоносима…
— Чух го от един приятел уооо… той го чул от приятел уооо… той го чул от друг, че се мотаеш наокоолооо — завърши Ози/Итън с драматичен глас.
Внезапната тишина, последвала края на песента бе прекъсната, когато първите ноти на „Момичето на Джеси“ на Рик Спрингфийлд прогърмяха от високоговорителите. Очевидно Ози/Итън бе голям фен на музиката от 80-те, макар че не изглеждаше достатъчно възрастен, за да е живял през по-голямата част на това десетилетие.
— Мяяяууу!
Али подскочи уплашено, когато нещо топло и космато се отърка в прасците й. Това не помогна за успокояването на опънатите й нерви, нито смекчи усещането, че внезапно е паднала в заешка дупка, но поне успя да попречи на глупавите сълзи да потекат от очите й.
— О, здравей — прошепна тя на най-голямата и най-грозна котка на планетата.
Наведе се да погали петнистата сива козина. Котаракът беше с размерите на малък кон, с толкова много белези по муцуната и нарези по ушите, че приличаше на очукан воин. Когато големите му жълти очи примигнаха към нея с отегчено котешко съчувствие, сякаш искаше да й каже: Разбирам те, аз също съм виждал грозната страна на живота, сълзите, напиращи в очите й, отново заплашиха да потекат.
О, по дяволите!
За да се успокои, младата жена взе гигантския котарак в ръцете си и се изправи.
Или поне се опита…
Не беше съвсем лесно, защото животното изглежда тежеше почти колкото един санбернар. Все пак успя да се изправи, но се наложи да се подпре на парапета и да разтвори крака, за да може да балансира с косматия си товар.
Чу силен тътен и си помисли, че някой е запалил двигателя на един от моторите долу, но после се разсмя, когато осъзна, че дълбокият звук бе доволното мъркане на ужасно непривлекателната сива топка в ръцете й.
— Ама и ти я свърши една! Сега Фъстъка ще очаква от всеки да го носи на ръце, а аз например нямам сили за това — надвика бумтящата музика Франк Найт — едър мъж, който, противно на думите си, изглеждаше достатъчно силен, за да вдигне Фолксваген от лежанка, когато се появи от една от страничните врати и дойде да се облегне на парапета до нея.