Американска нощ

— Какъв театър на булеварда? Гитри25 е също тъй далеч от Брефор, както и Флобер от Саган.

— Обичаш ли Флобер?

— Не.

Тя замълча — трябваше й време, за да се окопити. Серве запали цигара.

— Но все пак не можем да продължаваме да разиграваме в някакъв светски салон герои, които някога може и да ги е имало, но днес не говорят никому нищо.

— Не ти говорят на теб.

— Как така?

— Човек не пише само за това, което съществува, а и за онова, което би искал да види около себе си. Театърът, за който ми говориш, има за задача да създаде у определена публика, у определено поколение чувството, че нищо не се е променило. Нещо като вид терапия.

— Да, разбира се, но театърът, който отразява нашата епоха, нашите проблеми…

Серве вдигна рамене и се замисли за друго — за две равнодушни и вглъбени сиви очи, обрамчени с руси коси. Остави глъчката в залата да изпълни главата му, загледа се в посетителите, в келнерите, допуши цигарата си.

В другия край на кафенето един мъж, който бе издал преди известно време неголям роман, озаглавен „Черни очи“, спечелил наградата „Медиси“, и който оттогава все обещаваше на издателя си окончателния вариант на някакво обемисто произведение, но явно бе неспособен да го довърши докрай, говореше с грозновата жена с щръкнали зъби и тъмни кръгове под очите за нещо и видимо много се вълнуваше. Ръкомахаше оживено, хванал бастун, купен в един дъждовен неделен ден от кейовете на Сена, с който никога не се разделяше. Казваше се Реймон Лапад. От години насам ставаше късно и си лягаше призори. Бе умен, отмъстителен и жлъчен. Говореше се, че бил наркоман и пиел много, че бил направил дете на някаква немкиня, работеща срещу квартира и храна в Париж, чиито родители, богати индустриалци от Рурската област, били завели дело срещу него. Лапад се бореше, доколкото му бе възможно с хроническото литературно безплодие, все повече говореше и все по-малко пишеше, отлагайки вечно с още някоя минута, с още две думи момента, в който трябваше да се върне в тихата си стая, пред пишещата машина и белия лист. Бе членувал в компартията, ала една сутрин, когато изпитият предната вечер коняк му причиняваше особено мъчително чувство на отвращение от всичко, беше върнал членската си карта и оттогава изповядваше доста неясни анархистични възгледи, породени от съвсем прясната му ненавист към всякакви диктатури и от презрението му към смесената икономика26. На трийсет и осем години беше получил цироза на черния дроб, но въобще не се грижеше за здравето си, продължаваше да пие по същия начин и предпочиташе да не мисли за болния си организъм и за бавното му разрушаване. Когато забеляза Серве, прекъсна безкрайната си реч и изрева: